— Истина е, госпожо Остин. Уверявам ви, всяка информация, свързана с първия ви съпруг и странните обстоятелства около смъртта му, която можете да ни дадете, ще бъде от огромна полза за страната. Знам, че звучи банално, но…
— Кой може да противоречи на един президент? — Милата й усмивка отново се появи. Ръцете й спряха да треперят. Самообладанието й се възвърна, поне външно.
Сийграм я хвана за ръка и я поведе обратно към креслото в хола.
— И така, разкажете ми за взаимоотношенията между Джейк Хобарт и Джошуа Хейс Брюстър.
— Джейк беше специалист по взривяването, бомбаджия, един от най-способните в тази област. Той познаваше динамита така, както ковачът познава ковачницата си и понеже господин Брюстър държеше екипите му от рудокопачи да са от висока класа, той често наемаше Джейк да върши взривяването.
— Брюстър знаеше ли, че Джейк е женен?
— Чудно ми е, че ми задавате този въпрос. Ние с Джейк имахме малка къща в Боулдър, далеч от рудничарските лагери, защото Джейк не искаше да се знае, че има съпруга. Твърдеше, че ръководителят на мината нямало да наеме бомбаджия, който е женен.
— И естествено, Брюстър, не подозирайки семейното положение на Джейк, му е платил да взриви мината Литъл Ейнджъл.
— Знам какво писаха вестниците, господин Сийграм, само че на Джейк кракът му не е стъпвал в мината Литъл Ейнджъл, както и на останалите мъже.
Сийграм придърпа креслото си по-близо до нейното и коленете им почти се допряха.
— Значи злополуката е била заблуда — вметна той с пресипнал глас.
Тя го погледна.
— Нима… нима знаете това?
— Допускаме го, но нямаме доказателства.
— Ако искате доказателства, господин Сийграм, ще ви дам такива.
Старата жена стана от креслото, възпирайки с жест на ръката опита на Сийграм да й помогне, и изчезна в една друга стая. След малко се появи със стара кутия за обувки и започна да я отваря с известно благоговение.
— В навечерието на деня, в който трябваше да влезе в Литъл Ейнджъл, Джейк ме заведе в Денвър, където се отдадохме на лудо пилеене на пари. Купи ми скъпи дрехи и бижута, поръча шампанско в най-изискания ресторант в града. Прекарахме нашата последна нощ в младоженския апартамент на хотел „Браун Палас“. Знаете ли го?
— В момента мой приятел е отседнал там.
— На сутринта той ми каза да не вярвам на нищо от онова, което ще чуя или ще прочета във вестниците за смъртта му при злополука в мината и че той щял да замине за няколко месеца на работа някъде в Русия. Увери ме, че като се върнел, щели сме да бъдем толкова богати, колкото не сме допускали и в най-дръзките си мечти. Накрая спомена и още нещо, което изобщо не разбрах.
— Какво беше то?
— Каза, че французите поемали грижата за всичко и когато задачата бъде изпълнена, щели сме да живеем в Париж. — По лицето й отново се изписа замечтан израз. — После си тръгна. На възглавницата му намерих бележка, в която пишеше само „Обичам те, Ади“ и плик с пет хиляди долара в него.
— Имате ли представа откъде са били тези пари?
— Не. Тогава имахме в банката само триста долара.
— И повече не ви се обади, така ли?
— Напротив. — Тя подаде на Сийграм избеляла цветна пощенска картичка с изглед от Айфеловата кула. — Получих я месец по-късно.
Скъпа Ади, тук времето е дъждовно, а бирата ужасна. И аз, и момчетата сме добре. Не се безпокой. Както разбираш, не умрях от рискован опит. Знаеш кой.
Личеше, че почеркът е на силна ръка. Пощенското клеймо беше с дата 1 декември 1911 година, Париж.
— След седмица получих втора картичка. — Аделин и нея подаде на Сийграм. Тя изобразяваше „Сакре Кьор“, но пощенският печат беше от Хавър.
Скъпа Ади, отправяме се към Арктика. Известно време няма да получиш вест от мен. Горе главата! Французите се отнасят добре с нас. Вкусна храна, хубав кораб. Знаеш кой.
— Сигурна ли сте, че това е почеркът на Джейк? — попита Сийграм.
— Напълно. Пазя разни документи и стари писма от Джейк. Можете да ги сравните, ако искате.
— Няма нужда, Ади. — Тя се усмихна, като чу умалителното си име. — Получихте ли още вести от него?
Жената кимна.
— Това е третата и последна картичка. Джейк изглежда се е бил запасил с пощенски картички от Париж. Тази е с изглед от „Сент Шапел“, но е изпратена от Абърдийн, Шотландия, на 4 април 1912 година.