Скъпа Ади, тук е ужасно. Студът е неописуем. Не знаем дали ще оцелеем. Ако мога по някакъв начин да ти изпратя тези редове, знай, че за теб ще се погрижат. Бог да те благослови. Джейк.
Отстрани, с друг почерк, беше написано:
Уважаема госпожо Хобарт, Джейк загина при снежна буря. Ние го опяхме по християнски. Нашите съболезнования. В. Х.
Сийграм извади списъкът на мъжете, имената на които Донър му бе продиктувал по телефона от стария вестник.
— В. Х. трябва да е Върнън Хол.
— Да. Върн и Джейк бяха добри приятели.
— Какво стана после? Кой ви закле да запазите това в тайна?
— След около два месеца, мисля, че беше някъде в началото на юни, полковник Патмън или Патмор — не помня вече името му — дойде в къщата ни в Боулдър и ми каза, че в никакъв случай не бива да разкривам, че съм имала някакви известия от Джейк след случая с мината Литъл Ейнджъл.
— Обясни ли ви защо?
Тя поклати глава.
— Не, каза само, че било в интерес на правителството да си мълча, после ми подаде чек от десет хиляди долара и си тръгна.
Сийграм се отпусна в креслото си така, сякаш от гърба му се смъкна огромен товар. Струваше му се невероятно, че тази малка деветдесет и три годишна старица държи ключа към неизвестното скривалище на милиарди доларовата руда, но така беше. Той я погледна и се усмихна.
— Поканата ви за обяд взе да става все по-приемлива.
Тя му се усмихна в отговор, а в очите й проблеснаха игриви пламъчета.
— Джейк би казал: „По дяволите обяда, да му ударим първо по една бира!“.
16.
Пурпурночервените лъчи на залеза все още багреха западния хоризонт, когато първият тътен от далечна гръмотевица предизвести приближаваща буря. Въздухът беше топъл и лекият ветрец от брега полъхваше приятно в лицето на Сийграм, който седеше на терасата на клуба „Балбоа Бей“ и отпиваше от поднесения след вечерята коняк.
Наближаваше осем — часът, в който светските жители на Нюпорт Бийч поемаха към нощния живот. Сийграм бе поплувал малко в басейна на клуба, после рано се навечеря. Сега седеше и се вслушваше в екота на задаващата се буря. Въздухът стана тежък и наситен с електричество, но не се забелязваха признаци на дъжд или вятър. Проблясъкът на мълнията, мимолетен като светкавица на фотоапарат озари увеселителните корабчета, които кръстосваха залива с мигащите си червени и зелени навигационни светлинки и с белия си цвят наподобяваха безшумно плъзгащи се по водата призраци. Нова мълния освети нощта и проряза зигзагообразно облачното небе. Сийграм видя, че тя удари някъде отвъд покривите на Балбоа и почти в същия миг оглушителен гръм отекна в тъпанчетата му като артилерийски огън.
Един по един хората край него припряно се прибраха в трапезарията и след малко Сийграм остана сам на терасата. Той продължи да седи, наслаждавайки се на фойерверките, които пускаше майката природа. Допи коняка си и се облегна назад в стола, в очакване на следващата светкавица. Тя не закъсня много и този път блясъкът й освети една фигура, изправена до масата му. В краткия миг на светлина Сийграм успя да зърне, че това е висок мъж с черна коса и груби черти на лицето, който го гледаше със студени, пронизващи очи. После непознатият се сля отново с тъмнината.
Със заглъхването на гърма един глас, глас като на дух, попита:
— Вие ли сте Джийн Сийграм?
Сийграм изчака очите му да свикнат с мрака, настъпил след светкавицата, преди да отговори:
— Да.
— Струва ми се, че търсите мен.
— За момента вие сте по-запознатият от нас двамата.
— Извинете, не се представих. Аз съм Дърк Пит.
Небето отново се освети и Сийграм с облекчение мерна едно усмихнато лице.
— Изглежда, внезапните ви появи, господин Пит, са ви навик. Да не би вие също да призовахте и тази наелектризираща буря?
Пит отвърна със смях, който бе придружен от нов гръмотевичен трясък.
— Още не съм овладял това умение, но напредвам с опитите си да разделя Червено море.
Сийграм посочи празния стол до него.
— Ще седнете ли?
— Благодаря.
— Бих ви поръчал нещо за пиене, но келнерът явно има страх от гръмотевици.
— Бурята се размина — отбеляза Пит, оглеждайки небето. Гласът му беше тих и овладян.