— Защо просто не са натоварили рудата на американски военен кораб? Положително е щяло да бъде по-безопасно, отколкото да го качат на търговски плавателен съд.
— Не мога да твърдя със сигурност — отвърна Сийграм, — но очевидно Брюстър се е опасявал, че може би французите са щели да изискат рудата по дипломатически път и по този начин да принудят американците да признаят кражбата и да предадат бизания. А докато е било притежание на Брюстър, нашето правителство е могло да се прави, че не знае нищо по случая.
— Брюстър трябва да е бил много голям юначага — заключи президентът.
— Да му се ненадяваш — обади се Донър. — Бил е висок само метър и петдесет и седем.
— И все пак — удивителен човек, голям патриот, щом е минал през целия този ад, без да има наум мотиви за лична облага. На такъв човек не можеш да не му пожелаеш благополучно завръщане у дома.
— За съжаление одисеята му не свършила дотам. — Ръцете на Сийграм започнаха да треперят. — Френското консулство в пристанищния град надуло свирка след колорадците. Една вечер, преди мъжете да разтоварят бизания върху товарна количка, френските агенти изскочили от тъмнината на пристана и ги нападнали без предупреждение. Нямало стрелба. Заиграли само юмруци, ножове и тояги. Яките мъже от легендарните градове Крипъл Крийк, Лийдвил и Феърплей добре познавали насилието. Те повече нападали, отколкото отстъпвали и хвърлили шест тела в черните води на пристанището, преди нападателите да изчезнат в нощта. Но това било само началото. Пиратските атаки продължили от кръстовище на кръстовище, от едно село в друго, по градски улици и едва ли не иззад всяко дърво, иззад всяка врата, докато отстъплението с бой през Британия окървавило пейзажа с множество трупове и ранени. Битките се превърнали във война на изтощение; мъжете от Колорадо се изправили пред могъща организация, която вкарвала в боевете по петима мъже на всеки двама, отстранени от рудокопачите. Изтощението започнало да си казва думата. Джон Колдуел, Алвин Коултър и Томас Прайс загинали извън Глазгоу, Чарлс Уидни паднал мъртъв в Нюкасъл, Уолтър Шмид — близо до Стафорд, а Уорнър О’Деминг — в Бирмингам. Един по един броят на жилавите опитни рудокопачи намалявал, кръвта им багрела каменните улици далеч от дома. Единствено Върнън Хол и Джошуа Хейс Брюстър оцелели, за да закарат рудата до океанското пристанище на Саутхамптън.
Президентът сви устни и стисна юмруци.
— Значи французите са победили.
— Не, господин президент, французите изобщо не са се докосвали до бизания. — Сийграм взе дневника на Брюстър и го отвори откъм гърба. — Ще ви прочета последната бележка. Тя е с дата 10 април 1912 година.
Сега делото е само хвалебствие, защото аз съм почти мъртъв. Хвала на Бога, че скъпоценната руда, за която положихме непосилен труд, за да я изтръгнем от недрата на онази проклета планина, лежи невредима в утробата на кораба. Единствено Върнън ще остане да разказва печалната история, защото след не повече от час аз потеглям с огромния параход на „Бялата звезда“ за Ню Йорк. След като знам, че рудата е на сигурно място, оставям настоящия дневник в ръцете на Джеймс Роджърс — заместник-консул на Съединените щати в Саутхамптън, който ще има грижата да го предаде на съответните власти, в случай че аз също бъда убит. Бог да прости мъжете, които си отидоха преди мен. Как копнея да се завърна в Саутби…
В студиото настъпи мъртва тишина. Президентът се обърна от прозореца и отново седна в креслото. Поседя няколко минути, без да отрони дума. После заговори:
— Означава ли това, че бизаният се намира в Щатите? И възможно ли е Брюстър да…?
— За съжаление, не, сър — прошепна Сийграм. Лицето му беше бледо и оросено с капчици пот.
— Обясни тогава! — настоя президентът.
Сийграм пое дълбоко дъх:
— Защото, господин президент, единственият параход на „Бялата звезда“, който е отпътувал от Саутхамптън, Англия, на 10 април 1912 година, е Кралският пощенски кораб „Титаник“.
— „Титаник“?! — Президентът изглеждаше като прострелян. Тутакси бе прозрял истината. — Съвпада — рече той с равен тон. — Това обяснява изчезването на бизания през всичките тези изминали години.
— Зла участ е тегнела над колорадците — промълви Донър. — Те са проливали кръв и са умирали, само за да пратят рудата по кораб, който е бил предопределен да потъне насред океана.