Жалните викове на стотиците умиращи щяха да звучат завинаги в съзнанието на онези, които оцеляха. Но докато се държеше здраво върху потъналата наполовина спасителна лодка, мислите на Бигалоу непрекъснато се връщаха към друг спомен — към непознатия мъж, запечатан завинаги в корабния трезор.
Кой беше той?
Кои бяха осмината мъже, убити от него?
Каква беше тайната на трезора?
Тези въпроси щяха да преследват Бигалоу през следващите седемдесет и шест години, до последните часове на живота му.
Първа част
Сицилианският проект
1.
Юли 1987
Президентът се завъртя на стола, сключи ръце на тила и се вгледа с незрим поглед през прозореца на Овалния кабинет, проклинайки мислено съдбата си. Мразеше работата си с такава ярост, каквато и през ума не му е минавало, че може да изпитва. Беше усетил точния миг, в който въодушевлението му се изпари. Усети го една сутрин, когато установи, че никак не му се става от леглото. Това винаги беше първият знак — страх от започващия ден.
За стотен път, откакто бе поел длъжността, той се запита защо всъщност се бе борил тъй упорито и дълго за тази отвратителна, неблагодарна работа. Цената се оказа болезнено висока. Политическият му път бе осеян с костите на изгубени приятели и разтрогнати бракове. А и много скоро след като бе положил клетва, му стана известно, че младата му администрация е разтърсена от скандал във финансовия отдел, от война в Южна Америка, от национална стачка на авиокомпаниите и от един враждебен Конгрес, който гледаше подозрително всеки пребиваващ в Белия дом. Той отправи наум допълнителна ругатня към Конгреса. Неговите членове бяха погазили на два пъти правото му на вето и това никак не му се понрави.
Слава богу, че ще се отърве от гадостта да се кандидатира отново. Как успя да спечели два мандата, все още оставаше загадка. Беше нарушил всички отдавна утвърдени политически табута за успешна кандидатура. Не само че беше разведен, но и не ходеше редовно на църква, пушеше пура на обществени места и на всичкото отгоре носеше огромни мустаци. Беше провел кампанията си, като пренебрегна опонентите си и превзе гласоподавателите с по-груб език. Това им допадна. За щастие, бе се появил в момент, когато на средния американец му бе дошло до гуша от лицемерни кандидати, които само се усмихваха широко и флиртуваха с телевизионните камери, които говореха такива изтъркани празни приказки, че журналистите не бяха в състояние да изопачат или намерят скрит подтекст, за да си съчинят нещо от съществителните.
Още година и половина и вторият му президентски мандат щеше да приключи. Това беше единствената мисъл, която го крепеше. Предшественикът му бе приел поканата да оглави академичния съвет на Калифорнийския университет. Айзенхауер се бе оттеглил във фермата си в Гетисбърг, Джонсън се установи в ранчото си в Тексас. Президентът се усмихна под мустак. Нито един от мераците на излезлите от строя старши държавници не го привличаше. Плановете му го зовяха към самоизгнание край южния бряг на Тихия океан, излегнат върху някой дванайсетметров кеч. Там ще обърне гръб на всевъзможните проклети кризи, разтърсващи света, ще си пийва ром и ще наблюдава чипоносите туземки с налети гърди, попадащи в полезрението му. Той затвори очи и картината тъкмо оживя в съзнанието му, когато помощникът му отвори тихо вратата и се изкашля.
— Извинете, господин президент, но дойдоха господата Сийграм и Донър.
Президентът завъртя стола си към бюрото и приглади с ръка гъстата си посребрена коса.
— Добре, покани ги да влязат.
Лицето му видимо грейна. Джийн Сийграм и Мел Донър се ползваха с привилегията да влизат при президента по всяко време — и денем, и нощем. Те бяха главните изпитатели в секцията „Мета“ — група учени, които при пълна секретност разработваха проекти, за които никой още не бе чувал, проекти, които целяха да придвижат настоящата технология от двайсет на трийсет години напред.
Секцията „Мета“ беше рожба на самия президент. Беше я създал през първата година след встъпването си в длъжност, като негласно одобряваше и оперираше с неограничени тайни парични средства и лично бе подбрал малката група от високоинтелигентни и доверени мъже, които съставляваха сърцевината й. Вътрешно се чувстваше изключително горд от творението си. Дори ЦРУ и Службата за национална сигурност не знаеха за съществуването на тази секция. Отколешна мечта му беше да подпомага екип от хора, готови да отдадат умението и таланта си за невъобразими, фантастични планове, предполагащи успех едно на милион. Фактът, че секцията „Мета“ (вече пета година от създаването й) беше още на нулево ниво, ни най-малко не го смущаваше.