24.
Хенри Мънк смени позата на мускулестото си тяло върху дългата пластмасова седалка, потисна прозявка и продължи да се взира през кърмовия илюминатор на „Сафо I“. Равната, безкрайна утайка беше толкова интересна, колкото книга с бели страници, но Мънк изпитваше удоволствие от мисълта, че нито една мъничка могилка, нито едно камъче или случаен обитател на дъното, преминал под дебелия плексиглас, не са били виждани от човек. Това беше малка, но задоволителна награда за дългите, скучни часове, които бе прекарал във внимателно проучване на детекторните уреди, инсталирани от двете страни над седалката.
Той с неохота отдели поглед от илюминатора и го съсредоточи върху уредите: сензора С-Т-СЗ-Д, който работеше непрекъснато по време на мисията и записваше на магнетофонна лента данните за солеността, температурата, скоростта на звука и налягането на дълбочината; поддъния профиломер, който звуково определяше дълбочината на горните утайки и даваше показания за основната структура на повърхността на морското дъно; гравиметърът, който отчиташе земното притегляне на всяка четвърт миля; сензорът, чието чувствително око непрекъснато следеше скоростта и посоката на течението Лорелай, и магнитомера — уреда за измерване и записване на магнитното поле на дъното, включително и всяко отклонение, причинено от локализирани метални наноси.
Мънк за малко не пропусна да го види. Помръдването на стрелката върху скалата на магнитомера беше толкова слабо — едва милиметър от отскока й, че той изобщо нямаше да го забележи, ако точно в този миг погледът му не се бе задържал върху уреда. Той бързо доближи лице до илюминатора и се взря в морското дъно. После се обърна и извика на Джордино, който седеше пред лоцманския пулт само на три метра от него.
— Стоп машини!
Джордино се извъртя със седалката и погледна към кърмата. Можеше да види единствено краката на Мънк — останалата част от тялото му бе скрита сред приборите.
— Какво отчиташ?
— Току-що минахме над нещо метално. Дай назад, за да погледна по-отблизо.
— Изтеглям се назад — съобщи на висок глас Джордино, за да го чуе Мънк.
Той задейства двата двигателя, разположени от двете страни в средната част на корпуса на подводницата и ги включи на минимална мощност на заден ход. За десетина секунди „Сафо I“, възпряна от двувъзловата сила на морското течение, увисна неподвижно, оказвайки съпротива да потегли сама. После много бавно започна да се движи назад срещу неумолимия поток. Гън и останалите членове на екипажа се скупчиха около седналия в тунела от прибори Мънк.
— Какво откри? — попита Гън.
— Не знам точно — отвърна Мънк. — Нещо стърчи от утайката на около двайсет метра зад кърмата. На светлината от лампите на кърмата виждам само някакво неясно очертание.
Всички бяха в очакване.
Едва ли не цяла вечност мина, преди Мънк да заговори отново:
— Аха, видях го.
Гън се обърна към Удсън.
— Задействай двете долни стереокамери и стробоскопа. Трябва да го заснемем.
Удсън кимна и се запъти към апаратурата си.
— Можеш ли да го опишеш как изглежда? — поинтересува се Спенсър.
— Прилича на забита в тинята фуния. — Гласът на Мънк звучеше безизразно през камерата за уредите, но дори кънтенето не можеше да замаскира възбудата, която се долавяше в него.
Лицето на Гън придоби скептичен израз.
— Фуния ли?
Дръмър се наведе над рамото на Гън.
— Каква фуния?
— Фуния във форма на кух конус със стесняващ се край, през който можеш да налееш нещо, тъпигьоз такъв — раздразнен отвърна Мънк. — Сега се намира под десния борд. Кажи на Джордино да задържи съда в неподвижно положение в секундата, в която предметът се появи под илюминатора на носа.
Гън отиде при Джордино.
— Ще можеш ли да ни задържиш на място?
— Ще направя опит, но ако течението започне да ни върти странично, няма да съм в състояние да я овладея напълно и ще изпуснем визуалната връзка с въпросния предмет.
Гън се придвижи към носа и се просна на облицования с гумена настилка под. Заедно с Мъркър и Спенсър той погледна през един от четирите предни илюминатора. И тримата почти веднага забелязаха предмета. Той изглеждаше точно така, както го бе описал Мънк: обърната нагоре фуния във форма на камбана с диаметър около дванайсет сантиметра, чийто край бе забит в дънната тиня. За тяхна голяма изненада фунията изглеждаше в добро състояние. По-точно, вътрешната повърхност на метала беше потъмняла, но фунията беше здрава и цяла и по нея не личаха петна от олющване или от дебело напластена ръжда.