— Нагърбили сте се с интересен замисъл — отбеляза Кемпър. — Но който е пълен с проблеми.
— Нищо не идва наготово — отвърна Сийграм.
— Какъв е следващият ви ход?
Сандекър побърза с отговора:
— Ще изпратим камери да определят местонахождението на потъналия параход и да заснемат повредите.
— Един бог знае какво ще откриете… — Кемпър изведнъж млъкна и посочи към подскачащата тапа на въдицата на Сандекър. — Божичко, Джим, ти май хвана риба!
Сандекър се наведе лениво през борда.
— Наистина — усмихна се Сандекър. — Да се надяваме, че и „Титаник“ ще бъде така отзивчив.
— Опасявам се, че тази надежда може да се окаже скъпоструващо поощрение — заяви Кемпър, без да се усмихне в отговор.
Пит затвори дневника на Хейс Брюстър и погледна над заседателната маса към Мел Донър.
— Това било значи.
— Цялата истина и нищо друго, освен истината — рече Донър.
— Но този бизаний или както там го наричате не е ли изгубил свойствата си, след като е престоял в морската вода толкова години?
Донър поклати глава.
— Знае ли човек? Досега никой не е държал в ръцете си достатъчно количество от него, та да каже със сигурност каква ще е реакцията му при каквито и да било условия.
— В такъв случай той може да се окаже негоден.
— Няма, ако рудата е затворена добре в утробата на „Титаник“. Нашето проучване показва, че трезорът е херметически затворен.
Пит се облегна назад и погледна към дневника.
— Адски е рисковано.
— Съзнаваме го.
— То е все едно да накараш група деца да извадят с няколко въжета и сал танк „Патън“ от езерото Ери.
— Съзнаваме го — повтори Донър.
— Само разходите по изваждането на „Титаник“ са извън представите — отбеляза Пит.
— Кажете една сума.
— През 1974 година ЦРУ плати над триста милиона долара за изваждането само на носа на руска подводница. Не бих се заел да изчислявам какво ще струва изваждането на пътнически лайнер, който тежи четирийсет и шест хиляди тона, от дълбочина близо четири хиляди метра.
— Тогава предположете.
— Кой ще брои пачките?
— Финансирането се поема от секцията „Мета“ — отвърна Донър. — Погледнете на мен просто като на дружелюбно настроен банкер. Кажете ми на каква сума според вас ще възлезе операцията по изваждането на суша и аз ще се погрижа тези средства да бъдат прехвърлени тайно в годишния експлоатационен бюджет на НЮМА.
— Двеста и петдесет милиона ще са необходими, за да се задвижи колелото.
— Това е по-малко от нашите изчисления — подметна нехайно Донър. — Предлагам ви да не се ограничавате толкова. Но за всеки случай ще уредя да получите допълнително още пет.
— Пет милиона?
— Не — усмихна се Донър, — петстотин милиона.
След като пазачът го пропусна през портала, Пит отби встрани от пътя и се обърна да погледне през телената ограда зданието на „Товарни коли и складове Смит“.
— Не мога да повярвам — каза той гласно на себе си. — На нищо от тая работа не мога да повярвам. — После бавно и с голямо усилие, сякаш се съпротивляваше на командите на хипнотизатор, Пит включи на първа скорост и потегли обратно към града.
29.
Денят беше особено изтощителен за президента. Срещите му с конгресмените от опозиционната партия бяха продължили едва ли не безкрайно; срещи, в които той бе правил в повечето случаи напразни опити да ги накара да подкрепят новия му законопроект за изменение на наредбите за данъка общ доход. После произнесе реч на конгреса на почти враждебно настроените щатски губернатори, последвана в по-късния следобед от разгорещено заседание с неговия нападателен и арогантен държавен секретар.
Сега, малко след десет часа, когато му оставаше да се справи с още едно неприятно усложнение, той седеше в мекото кресло, с чаша питие в дясната си ръка, а с лявата почесваше дългите уши на малкото си ловджийско куче с тъжни очи.
Срещу него, на широк диван с отделни възглавници, бяха седнали Уорън Никълсън, директорът на ЦРУ, и маршал Колинс, главният му съветник в службата по сигурност към Кремъл.
Президентът отпи глътка от чашата си и мрачно погледна двамата мъже.
— Имате ли и най-малката представа какво искате от мен?