Доктор Корнилиъс Бейли беше огромен като слон, с широки рамене и със силно издадена напред квадратна челюст. Косата му с пясъчен цвят стигаше до яката му, а брадичката на едрата му челюст бе подстригана в елегантен стил Ван Дайк. Той беше известен сред спасителните екипажи и можеше да надпие по петима от тях, когато беше в настроение да го докаже. Ръцете му, наподобяващи свински бутове, обърнаха трупа на Хенри Мънк върху масата за прегледи с такава лекота, сякаш той беше издялана от дърво кукла, макар че съвсем не беше далеч от тази представа, като се имаше предвид напредналият стадий на вцепенените след смъртта мускули.
— Горкият Хенри — каза той. — Слава богу, че не беше семеен. Такъв здравеняк. Единственото, което можах да направя за него, когато го прегледах последния път, беше да извадя малко ушна кал от двете му уши.
— Какво можете да ми кажете за причината за смъртта му? — попита Пит.
— То е очевидно — отвърна Бейли. — Първо, тя е настъпила вследствие на тежко счупване на слепоочната кост…
— Какво искате да кажете с това „първо“?
— Както го чувате, уважаеми Пит. Този човек е бил убит малко или повече два пъти. Погледнете тук. — Той дръпна надолу ризата на Мънк и откри тила му. В основата на черепа се виждаше голям възморав оток. — Гръбначният мозък точно под продълговатия мозък е смазан. По всяка вероятност с някакъв тъп инструмент.
— Значи Удсън е прав. Мънк е бил предумишлено убит.
— Предумишлено убит ли казахте? О, да, точно така, няма никакво съмнение — потвърди Бейли толкова спокойно, сякаш убийство на кораб беше нещо обичайно.
— В такъв случай, вероятно убиецът е ударил Мънк отзад и после е блъснал главата му в кожуха на генератора, за да изглежда като нещастен случай.
— Това е задоволително предположение.
Пит сложи ръка на рамото на Бейли.
— Ще ви бъда много признателен, докторе, ако за известно време запазите в тайна вашето заключение.
— Дума няма да кажа. Ни чул, ни видял и тем подобните приказки. Не си губете времето да мислите повече за това. Моето медицинско заключение и свидетелство ще бъдат тук, когато ви потрябват.
Пит се усмихна на доктора и излезе от лазарета. Тръгна към кърмата, където от намиращата се на кърмовата рампа „Сафо II“ още капеше солена морска вода, после изкачи стълбата за люка и влезе в подводницата. Механикът по апаратурата проверяваше телевизионната камера.
— Как ти се струва? — попита Пит.
— Нищо му няма на бебчето — отговори механикът. — След като инженерният екип провери корпуса й, можете веднага да я спуснете обратно.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Пит.
Той подмина механика и се приближи до предния край на подводницата. Съсирената кръв от раните на Мънк беше вече почистена от пода и от ръба на кожуха на генератора.
В съзнанието на Пит бушуваше вихрушка. Само една мисъл успя да се откъсне и отмотае. Това всъщност не беше мисъл, а по-скоро необоснована сигурност, че нещо ще насочи обвиняващ пръст към убийството на Мънк. Той реши, че ще му трябва час или повече, за да го съзре, но съдбата се оказа благосклонна. Откри това, което знаеше, че трябва да открие, в порядъка от десет минути.
42.
— Чуй сега дали добре съм те разбрал — каза Сандекър, поглеждайки кръвнишки от бюрото си. — Значи един от членовете на спасителния ми екипаж е бил жестоко убит, а ти искаш да стоя със скръстени ръце и да не предприемам нищо, докато в това време убиецът се шляе на свобода.
Уорън Никълсън се размърда притеснен на стола си, като избягваше да срещне святкащите очи на Сандекър.
— Съзнавам, че е трудно да го приемете.
— Това е меко казано — изръмжа Сандекър. — Я си представи, че онзи си е наумил ново убийство?
— Това е вероятен риск, който сме предвидили.
— „Който сме предвидили“ — повтори като ехо Сандекър. — Много ти е лесно на теб да си седиш в щаба на ЦРУ и да говориш така, Никълсън. Ама не ти си там долу, затворен в подводница на хиляди метри под водата, и да се питаш дали мъжът до теб няма да ти пръсне мозъка.
— Сигурен съм, че това няма да се повтори — равнодушно каза Никълсън.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото професионалните руски агенти не извършват убийство, освен ако не е абсолютно наложително.
— Руски агенти…? — Сандекър загледа втрещен и с пълно недоверие Никълсън. — Какви, за бога, ги приказваш?