Най-после Дана Сийграм се появи и спря за миг насред салона, за да потърси с поглед съпруга си. Забеляза го и тръгна между масите към него. Беше облечена с оранжев пуловер и кафява туидена пола с младежка кройка и приличаше на студентка. Косата й беше руса, вързана на опашка с шалче, а кафявите й живи очи гледаха насмешливо и весело.
— Отдавна ли ме чакаш? — усмихна се тя.
— Казано точно, осемнайсет минути — отвърна съпругът й. — Близо две минути и десет секунди повече от редовните ти закъснения.
— Извинявай — рече тя. — Адмирал Сандекър свика съвещание на колегията, което продължи по-дълго, отколкото предполагах.
— Каква е последната му вятърничава идея?
— Ново крило на Морския музей. Получил бюджета и сега крои планове да се снабди с артефактите.
— Артефакти ли? — озадачи се Сийграм.
— Разни предмети и останки, извадени от потънали прочути кораби. — Келнерът поднесе питието на Сийграм и Дана му поръча дайкири за себе си. — Удивително е колко малко неща остават от такива кораби. Два-три спасителни пояса от „Лузитания“, вентилатор от „Мейн“, котва от „Баунти“ — нито едно от тях няма да стои добре под покрив.
— Струва ми се, че има по-добри начини да се пилеят парите на данъкоплатците.
Лицето на Дана пламна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами да се събират разни вехтории — плахо подхвана съпругът й, — да се съхраняват ръждясали и корозирали боклуци с неизяснен произход под стъклен похлупак, на който да му бършеш праха, за да зяпаш през него, си е чисто прахосничество.
Знамената на битката бяха вдигнати.
— Запазването на кораби и лодки служи за мост към историческото минало на човека. — Кафявите очи на Дана гневно засвяткаха. — Да се подпомага познанието е вид усърдие, каквото не може да бъде оценено от магаре като теб.
— Думи на истински морски археолог — подметна Сийграм.
Тя се усмихна накриво.
— Май още ти изтръпват ташаците при мисълта, че жена ти е постигнала нещо в живота, нали?
— Единственото, от което изтръпват ташаците ми, скъпа, е вулгарният ти език. Защо всяка еманципирана жена си въобразява, че е голям шик да бъде цапната в устата?
— Едва ли ти си този, който има право да чете лекции по добро държане — отбеляза тя. — Вече пет години живееш в голям град, а продължаваш да се обличаш като продавач на наковални „Омаха“. Защо не си пуснеш малко по-дълга коса — като другите мъже? Тая твоя колежанска прическа е вече толкова старомодна. Чак ми е неудобно да се показвам с теб.
— Служебното ми положение не ми позволява да изглеждам като хипар от шейсетте години.
— Боже, боже! — отегчено поклати глава жена му. — Защо не се омъжих за някой водопроводчик или дървосекач? Защо ми трябваше да обиквам физик от селскостопански район?
— Приятно ми е да науча, че си ме обичала някога.
— И още те обичам, Джийн — каза тя и погледът й се смекчи. — Бездната между нас се отвори едва преди две години. Веднъж не можем да обядваме заедно, без да се наскърбяваме един друг. Защо не пратим всичко по дяволите и не идем да се любим в някой мотел този следобед? Чувствам се страхотно предразположена към секс днес.
— Това ще оправи ли нещата в крайна сметка?
— Поне ще е първата стъпка.
— Няма да мога.
— Пак твоето проклето отдаване на дълга — рече Дана и извърна глава. — Толкова ли не разбираш, че нашите служебни задължения ни разделят? Ние не можем да се опазим по този начин, Джийн. Най-добре и двамата да напуснем и да се върнем към преподавателската дейност. Ти си дипломиран физик, аз съм дипломиран археолог. С нашия опит и препоръки можем да кандидатстваме във всеки университет в страната. Нима забрави, че бяхме в един и същ факултет, когато се запознахме? Това бяха най-щастливите ни години, прекарани заедно.
— Съжалявам, Дана, но не мога да напусна. Точно сега ми е невъзможно.
— Защо?
— Работя върху важен проект…
— От пет години насам всеки проект беше важен. Моля те, Джийн, искам да спася нашия брак. Първата крачка зависи единствено от теб. Готова съм да подкрепя всяко твое решение, стига само да се махнем от Вашингтон. Този град ще убие всяка надежда за спасение на съвместния ни живот, ако продължаваме да чакаме.