Доктор Декстър не се остави да бъде подмамена да му направи комплимент. Отвори кафявата папка.
— Единственото, което знаем за него, е името му, Ангело Казефикис, и че е грък по рождение. Никога преди това не е идвал в тази болница. Заяви, че е на тридесет и осем години. Боя се, че това е всичко.
— Добре, не е повече от обичайното. Благодаря, доктор Декстър — каза Колвърт. — Може ли да го видим?
— Разбира се. Моля, последвайте ме.
Елизабет Декстър се обърна и ги поведе по коридора.
Двамата агенти я последваха; Бари търсеше врата номер 4308, а Марк гледаше краката й. Когато пристигнаха, надникнаха през малък прозорец и видяха в стаята двама мъже — Ангело Казефикис и усмихнат негър, загледан в телевизор, който не издаваше звук.
Колвърт се обърна към лекарката.
— Може ли да разговаряме насаме, доктор Декстър?
— Защо?
— Нямаме представа какво ще ни каже, а е възможно и самият той да не желае да бъде подслушван.
— Добре, не се притеснявайте — отвърна доктор Декстър и се засмя. — Съседът на Казефикис, Бенджамин Рейнолдс, пощальон по професия, е напълно глух и преди операцията идната седмица не би могъл да чуе дори рога на архангел Гавраил в деня на Страшния съд, да не говорим за държавна тайна.
Колвърт се усмихна за първи път.
— Да, на такъв свидетел не би могло да се разчита.
Лекарката въведе Колвърт и Андрюз в стаята, завъртя се на пети и ги остави. „До скоро, красива госпожице“, обеща си Марк. Колвърт гледаше подозрително Бенджамин Рейнолдс, но чернокожият пощальон му отвърна с широка, щастлива усмивка, махна му с ръка и продължи да гледа безмълвния телевизор. Въпреки това Бари Колвърт седна така, че да скрие Казефикис от негъра, в случай че глухият може да чете по устните.
— Мистър Казефикис?
— Да.
Казефикис бе невзрачен, болнав на вид, среден на ръст, с голям нос, гъсти вежди и угрижено изражение на лицето. Ръцете му изглеждаха много големи на фона на белите чаршафи, а вените изпъкваха ясно. Лицето му бе потъмняло от неколкодневна брада. Косата му бе гъста, черна и разрошена. Единият му крак бе превързан и положен върху чаршафите. Погледът му нервно скачаше от Бари на Марк и обратно.
— Аз съм специален агент Колвърт, а това е специален агент Андрюз. Служители сме на Федералното бюро за разследване.
Двамата бръкнаха в десните вътрешни джобове на саката си и извадиха служебните си карти. Показаха ги на Казефикис, като ги държаха с левите си ръце. Дори това, на пръв поглед незначително движение бе старателно упражнявано от всички новопостъпили във ФБР агенти, така че „силната им ръка“ да остане свободна за стрелба при необходимост.
Казефикис облиза устни и разгледа служебните карти, като озадачено сбърчи чело; очевидно не знаеше какво да търси. Част от подписа на агента трябваше да минава над печата на Министерството на правосъдието, за да гарантира автентичността. Погледна номера на Марк, 3302, а сетне и този на значката му — 1721. Не каза нищо, сякаш се чудеше откъде да започне или може би да промени решението си и да не им каже нищо. Погледна Марк, определено по-симпатичния от двамата, и заяви:
— Никога нямал неприятности с полицията. С нито една полиция.
Агентите не се усмихнаха, нито продумаха.
— Но сега забъркал в голяма каша и, за бога, се нуждая от помощ.
Колвърт го прекъсна.
— С какво можем да ви помогнем?
— Аз нелегален имигрант, а също и жена. Ние двамата гърци, дойдохме в Балтимор с кораб и работихме тук две години. Няма къде да се върнем.
Следващите думи изстреля като картечница.
— Ще ви съобщя нещо, ако не ни екстрадирате.
— Не може да правим подобни… — започна Марк.
Бари го докосна по ръката.
— Ако информацията ви е важна и ни помогнете да разкрием престъпление, ще говорим с имиграционните власти. Не можем да ви обещаем повече от това.
Марк се замисли; при шест милиона нелегални имигранти в Съединените щати двама повече или по-малко не бяха от значение. Казефикис изглеждаше отчаян.
— Нуждаех се от работа, нуждаех се от пари, разбирате ли?
Двамата агенти го разбираха. Сблъскваха се с този проблем най-малко десетина пъти седмично с най-различни хора.
— Когато получих тази работа като келнер в ресторант, жена ми много доволна. На втора седмица трябваше да сервирам обяд в хотелска стая на голям човек. Проблемът, че той искал келнер не говори английски. Мой английски много лош и шеф ме изпраща и казва да си държа устата затворена, да говоря само гръцки. За двайсет долара казвам „да“. Когато пристигаме, изпратиха в кухнята, при прислуга в мазе. Обличам се и започвам да нося храна в специална трапезария. Там пет-шест мъже и чувам човек казва аз не говоря английски. Те продължават разговор. Аз не слуша. На последната чаша кафе, когато започват, говорят за Кенеди — аз харесвам Кенеди — аз слушам. Чувам: „Трябва да го направим“. Друг казва: „Най-подходящият ден за изпълнение на плана ни е десети март“. После чувам: „Съгласен съм, сенаторе, да се отървем от него, както се отървахме от брат му“. Някой ме гледаше, така че излизам от стая. Когато аз долу и мия, един мъж влиза и вика: „Ей, хвани това!“. Огледах се, вдигам ръце. Изведнъж той се втурва към мен. Тичам към врата и по улица. Той стреля по мен, аз чувствам голяма болка в крак, но се измъквам, защото той по-стар, едър и по-бавен. Чувам го крещи, но зная той не може ме хване. Аз уплашен. Веднага се прибира вкъщи и жена ми и аз се изнасяме същата нощ и се крием при приятел от Гърция извън града. Надявам се всичко бъде наред, но крак се влоши след няколко дни и Ариана ме накара да дойда в болница и се обадя на вас, защото моят приятел казва те ще дойдат вкъщи търсят ме, ако ме намерят, ще ме убият.