Той спря задъхан, небръснатото му лице беше плувнало в пот. Гледаше двамата агенти умолително.
— Как е цялото ви име? — равнодушно попита Колвърт.
— Ангело Мексис Казефикис.
Колвърт го накара да го произнесе буква по буква.
— Къде живеете?
— Сега в Блу Ридж Менър, Елкин стрийт, 11 501, Вашингтон. Дом на мой приятел, добър човек, моля, не създавайте неприятности.
— Кога е станал инцидентът?
— Миналия четвъртък — отвърна бързо Казефикис.
Колвърт провери датата.
— Двадесет и четвърти февруари?
Гъркът сви рамене.
— Миналия четвъртък — повтори той.
— Къде се намира ресторантът, в който сте работили?
— На съседната улица. „Златното пате“.
Колвърт си записваше всичко.
— А къде се намира хотелът, в който са ви отвели?
— Не зная, в Джорджтаун. Може би успея ви заведа, когато изляза от болница.
— Сега, мистър Казефикис, моля, помислете добре, на този обяд присъстваше ли някой, който би могъл да чуе същото, което сте чули и вие.
— Не, сър. Аз единствен келнер в стаята.
— Споделихте ли с някого това, което сте подслушали? Със съпругата си? С приятеля, който ви е подслонил? С друг човек?
— Не, сър. Само вас. Не казва на жена какво чуе. Не казва на никой, много уплашен.
Колвърт продължи разпита. Накара го да опише мъжете в стаята и да повтори всичко, за да види дали разказът ще остане същият. Гъркът не промени показанията си. Марк ги наблюдаваше мълчаливо.
— Добре, мистър Казефикис, това е всичко за тази вечер. Утре сутринта ще дойдем, за да подпишете показанията си.
— Но те ще ме убият. Ще ме убият.
— Не се тревожете, мистър Казефикис. Ще поставим полицейска охрана пред вратата ви колкото се може по-скоро. Никой няма да ви убие.
Казефикис сведе поглед. Думите на агента не го убедиха.
— Ще се видим сутринта — каза Колвърт и затвори бележника си. — Починете си. Лека нощ, мистър Казефикис.
Колвърт хвърли поглед към щастливия Бенджамин, все така погълнат от телевизионната програма. Той отново им махна с ръка; усмихна се и разкри и трите си зъба — два черни и един златен. Колвърт и Андрюз излязоха в коридора.
— Не вярвам на нито една дума — веднага каза Колвърт. — С неговия английски като нищо би могъл да обърка всичко. Вероятно съвсем невинни хора просто са псували Кенеди през цялото време. И баща ми го ругае, но това не означава, че иска да го убие.
— Може би си прав, но какво ще кажеш за раната? Тя не е измислица — отвърна Марк.
— Зная. Това е единственото, което ме притеснява. Може да прикрива нещо съвсем друго. Ще поговоря с шефа, за всеки случай.
Колвърт се насочи към обществения телефон отстрани на асансьора и извади две монети от по десет цента. Джобовете на всички агенти са пълни с десетачета; служителите на ФБР не се ползват със специални привилегии по отношение на телефонните разговори — правило, което започна да им излиза доста скъпо, след като през осемдесет и първа увеличиха тарифата на двайсет цента.
— Е, Форт Нокс4 ли е ограбил?
Гласът на Елизабет Декстър стресна Марк, макар той да очакваше появата й. Тя несъмнено се прибираше вкъщи: бялата престилка бе заменена с червено сако.