— Не съвсем — отвърна Марк. — Налага се да дойдем утре сутринта, за да довършим нещата. Вероятно ще подпише показания и ще му взема отпечатъци.
— Добре. Доктор Делгадо ще ви помогне. Утре не съм на работа — усмихна се тя очарователно. — И тя ще ви хареса.
— Целият ли персонал на тази болница се състои от красиви лекарки? — отвърна Марк. — Кажете как да се разболея?
— Ами, този месец на мода е грипът. Дори президентът Кенеди го беше пипнал.
Колвърт се огледа рязко при споменаването на името. Елизабет Декстър погледна часовника си.
— Работила съм извънредно два часа, които няма да ми бъдат заплатени — каза тя. — Ако нямате повече въпроси, господин Андрюз, трябва да се прибирам.
Тя се усмихна и му обърна гръб. Токчетата й затракаха остро по покрития с плочки под.
— Само още един въпрос, доктор Декстър. — Марк я последва зад ъгъла, където неодобрителният поглед на Бари Колвърт не можеше да го достигне. — Какво ще кажете, ако ви поканя на вечеря?
— Какво да кажа? Ще си помисля… Мисля, че ще приема с благодарност, но не и с прекалено нетърпение. Може би ще ми бъде интересно да разбера какво представляват агентите.
— Не ядем хора — каза Марк.
Двамата се усмихнаха.
— Добре, сега е 7:15. Ако приемате поканата, вероятно ще успея да ви взема в 8:30, стига да издадете къде живеете.
Тя надраска адреса и телефонния си номер на лист от бележника си.
— Значи си левачка, Лиз?
Тя бързо вдигна поглед и черните й очи го стрелнаха.
— Само любовниците ми ме наричат Лиз — каза тя и си тръгна.
— Шефе, Колвърт е. Не мога да преценя… Не зная дали е побъркан или не, но бих желал да научите всичко.
— Добре, Бари. Давай.
— Ами, може да е сериозно, а може и да е просто номер. Дребен крадец, който се опитва да се измъкне от нещо по-голямо. Просто не съм сигурен. Ако е казал истината, би трябвало да я знаем.
Бари му съобщи по-важните моменти от разговора, без да спомене за сенатора, като подчерта, че съществува фактор, който не би желал да обсъжда по телефона.
— Какво се опитваш да направиш, да ме разведеш ли? Предполагам, че се налага да се върна в Бюрото — каза Ник Стамс и се престори, че не забелязва ядосаното изражение на жена си. — Добре, добре. Е, поне хапнах малко мусака. Среща след трийсет минути, Бари.
— Да, шефе.
Колвърт натисна за момент вилката на телефона, след което набра полицията. Още две десетачета; в джобовете му останаха шестнадесет. Често си мислеше, че най-лесният начин да разкриеш агент на ФБР е да го накараш да обърне джобовете си — ако извади от тях двадесет монети от по десет цента, значи наистина е служител на Бюрото.
— Момент, сега ще ви свържа с лейтенант Блейк.
— Лейтенант Блейк.
— Специален агент Колвърт. Срещнахме се с вашия грък и бихме желали да поставите охрана пред стаята му. Уплашен е до смърт от нещо и не бихме искали да поемаме каквито и да било рискове.
— Той не е „моят грък“, по дяволите! — отвърна Блейк. — Не можете ли да изпратите някой от фантастичните си служители?
— В момента не можем да отделим нито един, лейтенант.
— И аз нямам свободни хора, за бога. Да не си въобразявате, че полицията е хотел „Шоръм“? Добре, по дяволите, ще направя каквото мога. Но хората ми могат да пристигнат там едва след няколко часа.
— Благодаря за съдействието, лейтенант. Ще уведомя Бюрото за това.
Бари затвори телефона.
Марк Андрюз и Бари Колвърт изчакаха асансьора, който слизаше също така бавно и неохотно, както се качваше. И двамата не промълвиха нито дума, преди да седнат в тъмносиния форд.
— Стамс ще дойде, за да ни изслуша — каза Колвърт. — Не вярвам, че ще нареди да предприемем нещо, но по-добре да го информираме. Сетне може би ще приключим за днес.
Марк погледна часовника си; още час и четиридесет и пет минути извънреден труд. Формално това бе допустимият максимум за един работен ден.
— Надявам се — отвърна Марк. — Току-що си уредих среща.
— Познавам ли я?
— Красивата доктор Декстър.
Бари повдигна вежди.
— Не казвай на шефа. Ако разбере, че си свалил някоя по време на дежурство, ще те изпрати в солните мини в Бют, Монтана.
Марк караше към центъра на Вашингтон, докато Бари пишеше доклада си. Часът бе 19:40, когато спряха пред Старата поща. Целият паркинг бе на разположение на Марк. В този час нормалните хора се бяха прибрали вкъщи и се занимаваха с нормални неща, като ядене на мусака, например. Колата на Стамс вече бе там. Да върви по дяволите! Взеха асансьора до петия етаж и влязоха в приемната на Стамс. В отсъствието на Джули тя изглеждаше пуста. Колвърт почука леко на вратата на шефа и двамата агенти влязоха. Стамс вдигна поглед. След като се бе върнал в кабинета си, бе открил сто и едно недовършени неща. Почти бе забравил, че е дошъл специално заради тях.