Выбрать главу

Движението не бе натоварено, пиковият час отдавна бе отминал и когато завиха по „Джордж Вашингтон“, увеличиха скоростта. Шосето, което следваше извивките на Потомак покрай гористия бряг на Вирджиния, бе тъмно и с множество завои. Рефлексите на Бари бяха също толкова добри, колкото и на всеки друг агент, и Стамс, макар и по-възрастен, видя едновременно с него какво се случи. Отляво започна да ги изпреварва голям черен буик. Колвърт погледна към него и когато след миг отново се обърна напред, пътят му бе препречен от черен линкълн. Стори му се, че чува изстрел. Той завъртя волана, но не успя да избегне удара. Двете коли се сблъскаха, като неговата успя да повлече другата по скалистия склон и те паднаха с плясък в реката. Докато напразно се бореше да отвори вратата, Ник си мислеше, че потъването изглежда страшно бавно, но неизбежно.

Черният буик продължи по магистралата, сякаш нищо не се бе случило, минавайки покрай спряла кола с млада двойка — ужасени свидетели на инцидента. Те изскочиха от автомобила си и се втурнаха към края на склона. Не можеха да направят нищо друго, освен да наблюдават безпомощно как след няколко секунди синият форд и линкълнът изчезнаха от погледа им.

— Божичко, какво стана? — попита младият мъж.

— Не зная. Видях само двете коли да изхвърчат от магистралата. Какво ще правим, Джим?

— Веднага ще съобщим на полицията.

Мъжът и жената се втурнаха към колата си.

20:15

— Здрасти, Лиз.

От другата страна настъпи пауза.

— Здравей, агент. Нямаш търпение, а?

— Лъжеш се. Слушай, Елизабет, наложи се да се върна в болницата и да държа под око твоя мистър Казефикис до пристигането на полицията. Възможно е животът му да е в опасност, така че се налага да го охраняваме. Това означава, че ще закъснея за срещата. Имаш ли нещо против да ме почакаш?

— Не, няма да умра от глад. В четвъртък винаги обядвам с баща си, а той е голям чревоугодник. Все пак ще се опитам да огладнея, докато пристигнеш.

— Радвам се. Имаш нужда от добра храна. Толкова си слаба и бледа. Между другото, Лиз, все още се опитвам да се разболея от грип.

— Гледай да не ме заразиш. Това, че се грижа за болни, не означава, че имам имунитет.

— Ей, що за лекар си? Следващия път, когато ми се прииска да ти позвъня, по-добре да си взема студен душ.

— Може да се окаже по-полезно от самозалъгването.

— По-полезно за кого, красива госпожице? До скоро виждане, нали?

— Може би, може би.

Марк затвори телефона, отиде до асансьора и натисна бутона. Надяваше се ченгето от Вашингтонското управление да е пристигнало и да е поело поста си. Божичко! Кога най-после ще дойде този асансьор? Нищо чудно някой пациент да е умрял, докато го е чакал. След малко вратата на асансьора се отвори и от него излезе забързан едър свещеник от гръцката православна църква. Марк бе готов да се закълне, че това е гръцки православен свещеник поради високата черна шапка, дългото расо, което се влачеше по пода, и православния кръст на гърдите му. Нещо в свещеника му се стори странно, но не можа да го определи. За момент Марк остана неподвижен, озадачен, загледан в отдалечаващия се черен гръб. За малко да изпусне асансьора. Натисна няколко пъти бутона за четвъртия етаж. „Хайде, хайде. Побързай, копеле такова!“, но асансьорът не го чуваше и продължаваше да пълзи нагоре, както преди. Въобще не го интересуваше, че Марк има среща с Елизабет Декстър. Вратата се заотваря бавно и той мина с рамо напред през разширяващата се пролука. Продължи по коридора и стигна до стая 4308. Пред вратата нямаше полицай. Наоколо не се виждаше жива душа. Явно щеше да остане тук за по-дълго. Надникна през прозорчето на вратата. Видя двамата пациенти да спят, а телевизорът да работи без звук.

Марк потърси дежурната сестра и накрая я откри да чете в кабинета на старшата сестра. Остана доволна, като видя, че се е върнал по-хубавият от двамата агенти.

— Идвал ли е някой полицай, за да охранява стая 4308?

— Не, никой не е идвал. Тихо е като в гробища. Очаквате ли някого?

— Да, по дяволите! Ще се наложи да остана. Можете ли да ми намерите стол? Ще изчакам, докато пристигне полицаят. Надявам се, че няма да ви преча.

— Няма да ми пречите. Можете да останете, докогато пожелаете. Ще ви донеса удобен стол. — Тя остави книгата. — Желаете ли кафе?

— С удоволствие.

Марк я огледа по-внимателно. Можеше да се наложи да прекара вечерта с медицинска сестра, вместо с лекарка. Жалко, тъй като лекарката бе за предпочитане. Марк реши първо да се върне и да провери стаята; да успокои Казефикис, ако все още бе буден, и да се обади в полицията, за да попита къде, по дяволите, е техният човек. Отиде бавно до вратата; вече нямаше защо да бърза. Отвори я тихо. Беше тъмно като в рог, с изключение на светлината от телевизора, а очите му все още не бяха привикнали. Погледна към двамата мъже. Лежаха неподвижни. Нямаше да си направи труда да се взре по-внимателно, ако не бе чул капането.