Кенеди влезе в приемната през сводестата врата. Икономът, който освен това изпълняваше и ролята на градинар, отвори мълчаливо вратата. Той знаеше къде отива новоизбраният президент. Непознатият шофьор, когото бяха изпратили от Белия дом, направи няколко крачки напред, за да поздрави новия си работодател. Той бе първият, който каза: „Добро утро, господин президент“. Кенеди погледна часовника си. Поздравлението бе подранило с повече от четири часа. Двадесет и третата поправка щеше да го направи четиридесети президент, след като тържествено положеше клетва в 12:30, макар че отиващият си президент и неговият екип щяха да бъдат освободени от длъжността и всичките й проблеми точно в 12:00.
Кенеди предпочиташе да кара личната си кола. Но днес, а може би и през следващите осем години, това нямаше да бъде възможно. Седна на задната седалка на своя „Понтиак“ GTO и изгледа с любов просторния си модерен дом — продълговата ниска постройка, дело на Карл Уорнък, архитекта, проектирал гроба на Дж. Ф. К.2 в Арлингтън. Вдигна поглед към прозореца на спалнята. Завесите бяха спуснати. Трите му деца сигурно още спяха.
На километър и половина оттук, на „Чейн бридж роуд“ в Маклийн, Вирджиния, Етел, вдовицата на Робърт Кенеди, също излизаше от дома си.
Понтиакът потегли бавно по кръгообразната алея. Пред него се движеха две коли, а отзад — още две. Кенеди вече никога нямаше да бъде оставен сам. Но в едно отношение днешният ден нямаше по нищо да се различава от всеки друг вторник през последните шестнайсет години.
Кортежът се насочи по крайбрежието на Потомак, по магистралата към мемориала на Джордж Вашингтон и нагоре по хълма. Петте коли спряха. Не се виждаха никакви репортери. Кенеди слезе от понтиака — последни мигове, през които бе обикновен гражданин. Бе помолил тази част от програмата му да не се отразява и пресата бе уважила желанието му. Застана пред гробовете на Джек и Боби и се помоли тихо, с наведена глава. Етел бе пристигнала преди него. Размениха няколко думи.
Петнайсет минути по-късно, след като спря за миг, за да погледне към отвъдния бряг, към внушителните белокаменни сгради в центъра на Вашингтон, Кенеди седна в колата, която щеше да го върне в Маклийн за последен път. Стивън, готвачът, бе приготвил лека закуска. Джоан, Кара, Патрик и Тед младши го очакваха с нетърпение в трапезарията. Новоизбраният президент се хранеше машинално, разлиствайки „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. И двата вестника се бяха постарали да осигурят на новия държавен глава колкото се може по-добър старт и не споменаваха нищо за минали скандали. Кенеди се обърна към помощника си Ричард Бърк, който дойде до него:
— Добро утро, господин сенатор.
— Добро утро, Рик. Всичко ли е под твой контрол? — усмихна се Кенеди.
— Така смятам, сър.
— Добре. Защо денят ми да не мине както обикновено? Не се тревожи за мен. Просто ще следвам инструкциите ти. С какво трябва да започна?
— Получихме 842 телеграми и 2412 писма, но те ще почакат, освен изпратените от държавни глави. До дванайсет часа ще бъда готов с отговорите.
— Сложи им днешна дата, това ще ги поласкае и аз лично ще се подпиша на всяко писмо.
— Да, сър. Програмата ви е готова. Официалната част започва в единайсет. Ще се срещнете на чаша кафе с президента Картър и вицепрезидента Мондейл в Белия дом. Следва церемонията по встъпването ви в длъжност. През първите ви часове като президент ще присъствате на обяд в Сената, след което ще приемете тържествения парад пред Белия дом.
Както всеки друг ден през последните петнадесет години, Бърк му подаде купчина листа с размери осем на петнадесет сантиметра. Те включваха програмата на сенатора час по час. Днес отбелязаните в тях точки бяха по-малко от обикновено. Кенеди пъхна листата във вътрешния джоб на сакото си и благодари на помощника си. Джоан Кенеди стана от масата; светът нямаше представа колко компетентна Първа дама щеше да бъде тя. Естествено, в продължение на години бе стояла в сянката на Жаклин и сега възнамеряваше да покаже, че съпругата и на този Кенеди е решителна жена. В светлосин костюм с класическа кройка, тя стоеше в очакване на следващата стъпка на мъжа си.
Пред дома им вече се бе събрала тълпа доброжелатели.
„Жалко, че не вали“, помисли си Х. Стюарт Найт, шефът на Сикрет Сървис. Това бе един от най-важните дни в живота му. „Зная, че повечето от тях са безобидни, но подобни мероприятия ме изнервят.“