— Опитвам се, сър.
Чакането му се стори безкрайно.
— Какво става, Поли, какво става?
— Опитвам се, сър. Чувам само шум.
— Опитай първи, втори, трети, четвърти. Опитай всеки канал.
— Да, сър. Но не мога да търся и на четирите едновременно.
Марк осъзна, че изпада в паника. Време бе да седне и да се успокои. Не бе настъпил краят на света… всъщност, дали пък не?
— Няма ги на първи, сър. Нито на втори. По това време едва ли ще бъдат на трети или на четвърти. Те са на път за вкъщи.
— Не ме интересува къде отиват. Просто ги намери. Опитай отново.
— Добре, добре.
Тя опита на трети. Опита на четвърти. Нямаше право да използва кодовете за пети и шести. Марк погледна Аспирина. Дежурният офицер можеше да използва тези кодове.
— Случаят е спешен — кълна ти се, че е спешен.
Аспирина каза на Поли да опита на пети и на шести. Пети и шести са общонационални. Познати са с инициалите КГБ. Агентите на ФБР винаги се забавляваха, когато някой от кодовете за свръзка се наричаше КГБ. Но точно в този момент това не бе никак смешно. Не получиха отговор и по КГБ 5. Опитаха с КГБ 6 — пак нищо. А сега какво, мили боже, какво? Какво да прави? Аспирина го погледна въпросително, но всъщност не искаше да се забърква.
— Запомни, момче, П-С-3. Това е девизът ми — П-С-3.
— Като си пазиш задника, няма да ми помогнеш да открия мистър Стамс — каза Марк, който се мъчеше да запази спокойствие. — Няма значение, Аспирин, върни се при кръстословицата си.
Марк го заряза и отиде в мъжката тоалетна. Събра шепи под чешмата и си изплакна устата. Върна се в криминалния отдел, седна и започна да брои бавно до десет. Трябваше да реши какво да прави и да го направи, пък да става каквото ще. Вероятно със Стамс и Колвърт се бе случило нещо. Знаеше, че нещо се бе случило и с чернокожия пощальон, и с гърка. Може би трябваше да се свърже с директора, макар това да бе необичайна стъпка. Агент с неговия ранг, едва с двегодишна служба, не можеше да се обади на директора ей така. Във всеки случай трябваше да присъства на срещата, която Стамс бе уговорил за десет и половина. Десет и половина сутринта. Дотогава имаше много време. Повече от дванадесет часа, през които не знаеше какво да прави. Да пази тайната, която му бе наредено да не споделя с никого. Да крие информация, която да не разкрива на никой друг.
Телефонът иззвъня и той чу гласа на Поли. Помоли се това да бъде Стамс, но Бог не чу молитвите му.
— Хей, Марк, още ли си там? Обаждат се от отдел „Убийства“. Капитан Хоуган иска да говори с теб.
— Андрюз?
— Да, капитане.
— Какво можете да ми кажете?
Марк обясни, че Казефикис е бил нелегален имигрант, който със закъснение потърсил лекарска помощ за крака си, което бе истина, и че е бил ранен от някакъв маниак, който го шантажирал и заплашвал да съобщи на властите за незаконното му пребиваване в Щатите, което бе лъжа. Утре сутринта щял да му предостави подробен писмен доклад.
Детективът бе подозрителен.
— Да не криеш нещо, синко? Какво общо има ФБР с това? Имай късмет да разбера, че си скрил информация. Ще насадя задника ти на най-горещите въглени във Вашингтон.
Марк си спомни за инструкциите на Стамс относно секретността.
— Нищо не крия — повиши тон той; знаеше, че гласът му трепери и едва ли би могъл да звучи по-неубедително.
Детективът от отдел „Убийства“ измърмори нещо, зададе още няколко въпроса и затвори. Марк направи същото. Слушалката бе лепкава от пот, дрехите му бяха прилепнали по тялото. Позвъни отново на Норма Стамс; шефът не се беше прибрал. Позвъни и на Колвърт; никакъв отговор от ергенския апартамент. Обади се на Поли и я помоли отново да провери всички радиочестоти; нищо, освен бръмчене по първи канал. Накрая Марк остави телефона и каза на Аспирина, че си тръгва. Аспирина не му обърна внимание.
Марк слезе с асансьора и отиде до колата си. Трябва да се обади на директора. Отново подкара бясно по улиците.
Когато се прибра в апартамента си в югозападната част на Вашингтон, той се втурна към телефона. След няколко иззвънявания се обадиха от Бюрото.
— Кабинетът на директора. Говори дежурният офицер.
Марк отново преброи до десет.
— Специален агент Марк Андрюз от Вашингтонското бюро — бавно започна той. — Желая да се свържа с директора, спешно и неотложно.
Оказа се, че директорът вечеря с главния прокурор в дома й. Марк поиска телефонния номер. Имал ли специални пълномощия да се свързва с директора по това време на нощта? Да, имал ги, утре, в десет и половина сутринта, трябвало да се срещне с директора и, за бога, имал пълномощия.