Дежурният офицер явно усети, че Марк е отчаян.
— Ще ви позвъня веднага, ако ми оставите телефона си.
Андрюз знаеше, че това е претекст, за да проверят дали наистина е агент на ФБР и дали утре има среща с директора.
След минута телефонът иззвъня. Обаждаше се дежурният офицер.
— Директорът все още е у главния прокурор. Телефонът е 761–4386.
Марк набра номера.
— Домът на мисис Еделман — обади се почтителен глас.
— Специален агент Марк Андрюз — започна той. — Трябва да говоря с директора на Федералното бюро за разследване.
Произнесе думите бавно и отчетливо, въпреки че все още трепереше. Отвърна му човек, чиято най-голяма грижа тази вечер бе, че са закъснели с поднасянето на картофите.
— Бихте ли почакали един момент, сър.
Започна да чака, да чака, да чака.
Нов глас каза:
— Тайсън.
Марк пое дълбоко дъх и започна.
— Специален агент Марк Андрюз. Заедно с директора на Вашингтонското бюро и със специален агент Колвърт имам среща с вас в десет и тридесет сутринта. Не сте уведомен за нея, тъй като я уговорихме с мисис Макгрегър, след като бяхте напуснали кабинета си. Трябва да се срещна с вас незабавно. Ако желаете да позвъните, аз съм у дома.
— Да, Андрюз — отвърна Тайсън. — Ще ти се обадя. Кой е номерът?
Марк го продиктува.
— Млади човече — каза Тайсън, — трябва да имаш сериозна причина.
— Да, сър, много сериозна.
Марк отново зачака. Измина минута, след нея още една. Дали Тайсън го бе сметнал за глупак? Какво ставаше? Изминаха три минути; очевидно го проверяваше по-щателно, отколкото това бе направил дежурният офицер.
Телефонът иззвъня. Марк подскочи.
— Здрасти, Марк. Роджър е. Какво ще кажеш да се видим на чаша бира?
— Не сега, Роджър, не сега. — Марк тръшна слушалката.
Телефонът веднага иззвъня.
— Добре, Андрюз, какво имаш да ми кажеш? Давай бързо и по същество.
— Искам да се срещнем, сър, и то веднага. Трябва да ми отделите петнадесет минути и да ми кажете какво, по дяволите, да правя.
Съжали за „по дяволите“ в мига, в който го изрече.
— Добре, щом е спешно. Знаеш ли къде живее главният прокурор?
— Не, сър.
— Запиши си: Еджууд стрийт, 2942, Арлингтън.
Марк затвори телефона, записа внимателно адреса с главни букви от вътрешната страна на кибрита, рекламиращ застраховка „Живот“. После се обади на Аспирина, който се мъчеше със 7 отвесно.
— Ако нещо се случи, ще ме откриеш по радиотелефона в колата. Ще оставя втори канал включен през цялото време. Първи не е наред.
Аспирина се намуси: младите агенти все се престарават. По времето на Дж. Е. Хувър това не можеше да се случи. Не би трябвало да се случва и сега. Е, оставаше му една година до пенсия. Отново се зае с кръстословицата. Седем отвесно, шест букви: хора, препитаващи се с пиратство. Аспирина се замисли.
Марк Андрюз също мислеше. Влезе забързано в асансьора, излезе на улицата, качи се в колата и се понесе с пълна газ към Арлингтън. Насочи се по Ийст Бейсин Драйв към Индипендънс авеню и мина покрай мемориала на Линкълн, за да излезе на Мемориал бридж. Караше с максимална скорост, ругаеше хората, които пресичаха спокойно улиците в тази топла приятна вечер, които просто вървяха нанякъде и не обръщаха внимание на червената лампа, поставена на покрива на колата. Къде беше Стамс? Къде беше Бари? Какво, по дяволите, ставаше? Дали директорът ще го сметне за луд?
Пресече Мемориал бридж и пое по „Джордж Вашингтон“. Задръстване. Не можеше да помръдне нито на сантиметър. Вероятно катастрофа. Проклета катастрофа точно сега. Само това му липсваше. Повечето хора мислеха, че е от полицията, и му правеха път. Накрая стигна до полицейските коли и линейки. Приближи го млад полицай.
— От екипа ли сте?
— Не. ФБР. Трябва да стигна до Арлингтън. Спешно е!
Показа служебната си карта. Полицаят му направи път.
Марк се измъкна от мястото на катастрофата. Проклета катастрофа! По-нататък шосето бе чисто. След петнадесет минути спря на Еджууд стрийт, 2942. Последен разговор по радиотелефона с Поли от Вашингтонското бюро. Нищо, нито Стамс, нито Колвърт се бяха обаждали.
Марк изскочи от колата. Преди да успее да направи дори една крачка, бе спрян от агент на Сикрет Сървис. Марк показа служебната си карта и каза, че има среща с директора на ФБР. Агентът любезно го помоли да изчака в колата. След кратка консултация на вратата Марк бе въведен в малка стая, която очевидно служеше за кабинет. Директорът влезе. Марк стана.