— Добър вечер, господин директор.
— Добър вечер, Андрюз. Прекъсна много важна вечеря. Надявам се, че знаеш какво вършиш?
Директорът се държеше хладно и грубо, явно ядосан, че е извикан на среща с непознат млад агент.
Марк разказа цялата история от първата среща със Стамс до решението му да не уведомява никого. Лицето на директора остана невъзмутимо през цялото време. Единственото, което Андрюз си мислеше, бе: „Сбърках. Трябваше да продължа да търся Стамс и Колвърт. Сигурно вече са се прибрали по домовете си“. Капчици пот се появиха по челото му. Вероятно това бе последният му ден във ФБР. Остана изненадан от първите думи на директора.
— Постъпил си правилно, Андрюз. На твое място бих направил същото. Трябва доста кураж, за да се срещнеш с мен по този начин. — Изгледа го строго. — Сигурен ли си, че само Стамс, Колвърт, ти и аз знаем всички подробности за случилото се тази вечер? Никой от Сикрет Сървис или от Вашингтонското полицейско управление?
— Точно така, сър, само ние, четиримата.
— И вие тримата имате среща с мен в десет и половина сутринта?
— Да, сър.
— Добре. Запиши си го в картончето.
„Картончето“, както го наричаха във ФБР, бе малко, десет на пет сантиметра, в което можеше да си записваш всичко и да го държиш в дланта си. Марк извади едно от вътрешния джоб на сакото си.
— Записал ли си телефона на главния прокурор?
— Да, сър.
— Домашният ми телефон е: 721–4069. Запомни ги и ги унищожи. А сега слушай. Върни се в Бюрото. Потърси отново Стамс и Колвърт. Обади се в моргата, в болниците, в пътната полиция. Ако не успееш да ги откриеш, ще се срещнем в осем и половина сутринта, а не в десет и половина. Това, първо. Второ, дай ми имената на детективите от отдел „Убийства“, които работят по случая. Не си им казал причината, поради която си отишъл да видиш Казефикис, нали?
— Не, сър.
— Добре.
Главният прокурор надникна в стаята.
— Всичко наред ли е, Халт?
— Да, благодаря, Мериън. Мисля, че не се познавате с агент Андрюз от Вашингтонското бюро.
— Не. Много ми е приятно, мистър Андрюз.
— Добър вечер, мадам.
— Ще се забавиш ли, Халт?
— Не, ще се върна, след като инструктирам Андрюз.
— Нещо сериозно ли е?
— Не, не се притеснявай.
Очевидно директорът бе решил да запази историята в тайна, докато самият той не я разгадае.
— Докъде бях стигнал?
— Казахте да се върна във Вашингтонското бюро и да потърся Стамс и Колвърт.
— Да.
— Да позвъня в моргата, в болниците и в пътната полиция.
— Точно така.
— Да открия имената на детективите от отдел „Убийства“.
— Правилно. Запиши си следното: провери имената на всички служители и посетители на болницата, както и на всички други лица, които са се доближавали до стая 4308 непосредствено преди убийството. Провери имената на убитите в Националния център за криминална информация и във ФБР за каквато и да било информация, свързана с тях. Вземи отпечатъци от всички дежурни, посетители и всички останали, които са се доближавали до стая 4308, както и до мъртвите. Това е нужно както с цел елиминиране, така и за идентифициране на заподозрения. Ако не откриеш Стамс и Колвърт, ще се срещнем в осем и половина сутринта в кабинета ми. Ако през нощта изникне нещо, позвъни ми тук или вкъщи. Не се притеснявай. След единайсет и половина ще си бъда у дома. Ако ми се обадиш, използвай кодово име — чакай да помисля — Юлий, да се надяваме, че не е пророческо, и ми съобщи своя телефон. Използвай уличен автомат и аз веднага ще ти позвъня. Не ме безпокой преди седем и петнайсет сутринта, освен ако наистина е важно. Ясно ли е?
— Да, сър.
— Добре. Време е да се върна на масата.
Марк стана, готов да си тръгне. Директорът постави ръка на рамото му.
— Не се притеснявай, млади човече. От време на време се случват такива неща и ти постъпи правилно. Прояви самообладание в отвратителна ситуация. А сега, залавяй се за работа.
— Да, сър.
Марк почувства облекчение, че някой друг разбира състоянието му; някой друг, далеч по-силен от него, го подкрепяше. По пътя към Бюрото, той се обади по радиотелефона.
— WFO 180. Някакви новини от мистър Стамс?