4 март 1983, петък
7:00
Марк не издържа повече и в седем часа стана, взе душ и си облече чиста риза и костюм. От прозореца на апартамента си погледна отвъд вашингтонския канал към Ийст Потомак парк. След няколко седмици черешовите дръвчета щяха да разцъфнат. След няколко седмици…
Затвори вратата на апартамента, доволен, че отново има с какво да се залови. Саймън му подаде ключовете от колата; бе успял да вмъкне мерцедеса на един от частните паркинги.
Марк подкара бавно по Шеста улица, зави наляво, а сетне надясно по Седма. По това време на деня почти нямаше автомобили, освен камиони. Мина покрай музея „Хиршхорн“, наричан от местните жители „Бетонената поничка“, и Националния музей на авиацията и астронавтиката. Сви по Индипендънс авеню. На кръстовището на Седма и „Пенсилвания“, близо до Националния архив, Марк спря на червено. Изпитваше зловещото чувство, че всичко е наред, сякаш вчерашният ден е бил просто един кошмарен сън. Щеше да пристигне в Бюрото и Ник Стамс и Бари Колвърт щяха да бъдат там, както обикновено. Когато погледна наляво, дойде на себе си. В края на пустия булевард се виждаха поляните на Белия дом, а през дърветата — и самата сграда. Отдясно, на другия край на авенюто, се издигаше Капитолият, блестящ под утринното слънце. „А между тях, между Цезар и Касий — помисли си Марк, — стои сградата на ФБР.“ „А в самия й център — увлече се той, — седят двамата с директора и си играят със съдбата.“
Марк спря пред задния вход на централата на ФБР. Посрещна го млад мъж в тъмносин блейзър, сив панталон от каша, черни обувки и елегантна синя вратовръзка — характерната за Бюрото униформа. „Безименен агент, помисли си Марк, който изглежда прекалено елегантен, за да е станал от сън преди малко.“ Андрюз му показа служебната си карта. Младежът го поведе към асансьора, без да промълви нито дума. Качиха се на седмия етаж, където Марк, също така безмълвно, бе съпроводен до приемната и помолен да почака.
Седеше в приемната до кабинета на директора с неизбежните стари броеве на „Тайм“ и „Нюзуик“, все едно че е в чакалнята на зъболекар. За първи път съжали, че не е на зъболекар. Премисли случилото се през последните четиринадесет часа. От човек без особени задължения, наслаждаващ се на втората си бурна година във ФБР, се бе оказал в положението на човек, изправен пред голяма опасност. В централата бе идвал само веднъж — за събеседването; тогава не му бяха казали, че може да се случи нещо подобно. Бяха му говорили за заплати, премии, отпуски, за интересна и престижна професия, за служба в името на нацията и нито дума за гръцки имигранти и чернокожи пощальони с прерязани гърла, за удавени в Потомак приятели. Разходи се из стаята в опит да събере мислите си; вчера трябваше да бъде свободният му ден, но бе предпочел надницата за извънреден труд. Може би някой друг агент щеше да се върне в болницата по-бързо от него и да предотврати двойното убийство. Може би, ако снощи бе карал форда, щяха да извадят от Потомак него, а не Стамс и Колвърт. Може би… Марк затвори очи и почувства как по гърба му неволно пробягват тръпки. Опита се да преодолее паническия страх, че може би идва неговият ред.
Погледът му се спря на паметната плоча на стената, според която в почти шейсетгодишната история на ФБР при изпълнение на служебния си дълг са загинали само тридесет и четири души и само веднъж се бе случвало в един ден да загинат двама агенти. „Този надпис вече остаря след вчерашния ден“, мрачно си помисли Марк. Очите му продължиха да оглеждат стената и се спряха върху огромна картина на Капитолия, окачена до също толкова голямо изображение на сградата на Върховния съд: правителството и законът — рамо до рамо. Отляво бяха портретите на петимата директори: Хувър, Грей, Ръкелсхауз, Кели и всяващият страх Х. А. Л. Тайсън, познат на всички с акронима Халт. Очевидно никой, освен секретарката му, мисис Макгрегър, не знаеше малкото му име. В Бюрото имаше една отдавнашна шега. Когато постъпиш, плащаш един долар и отиваш при мисис Макгрегър, която му е служила цели тридесет и седем години, и й казваш малкото име на директора. Ако познаеш, печелиш джакпота. В момента той наброяваше три хиляди петстотин и шестнадесет долара. Марк бе казал „Хектор“, мисис Макгрегър се бе изсмяла и джакпотът бе нараснал с един долар. Ако пожелаеш втори опит, даваш още един долар, но ако не познаеш, плащаш глоба от десет долара. Малцина бяха опитвали втори път и фондът нарастваше с пристигането на всяка нова жертва. На Марк му бе дошла блестящата според него идея да провери в архива за криминални отпечатъци от пръсти. Във ФБР досиетата с отпечатъци са разделени на три групи — военна, цивилна и криминална, и отпечатъците на всички агенти на ФБР се числят към последната. Това позволява да се проследи всеки агент, който стане престъпник, или да се елиминират отпечатъците на агента, оставени на местопрестъплението. Тези досиета се използват много рядко. Марк бе решил, че е много хитро да поиска картона на Тайсън. Донесе му го служител от отдела за отпечатъци. Гласеше: „Ръст: сто осемдесет и пет сантиметра; тегло: осемдесет и два килограма; коса: кафява; занятие: директор на ФБР; име: Тайсън, Х. А. Л.“. Никакво малко име. Когато прибираше картона в папката, служителят — още един безименен човек в син костюм — се бе усмихнал кисело и бе казал достатъчно високо, та Марк да чуе: „Поредният глупак, решил, че ще спечели лесно трите хиляди“.