Японецът седеше неподвижно и го гледаше. Видът на Ксан бе негово предимство. Никой не можеше да предположи, че дребничкият — висок един и петдесет и осем и тежък петдесет килограма — Ксан е невероятен стрелец. Повечето хора свързват думата „стрелец“ с непохватни каубои или европейци с изпити лица. Ако някой ви кажеше, че той е хладнокръвен убиец, щяхте да предположите, че действа с ръце — с гарота или с нунчаку, или дори с отрова. Измежду тримата Ксан бе единственият, който някога е бил женен — за добра, кротка жена, която му родила близначки, докато един ден мръсните американци убили и трите. Ксан бе стоял край жестоко обезобразените тела на жена си и на дъщерите си и не бе проронил нито сълза. До този момент бе подкрепял американците, но тогава в тиха мъка се бе заклел да отмъсти. Бе избягал в Япония и там, две години след падането на Сайгон, бе живял незабележимо; бе работил в китайски ресторант и бе участвал в американската правителствена програма за подпомагане на виетнамските бежанци. После бе предложил помощта си на някои от старите си познати от виетнамското разузнаване. Американското присъствие в Азия бе сведено до минимум, комунистите се нуждаеха не от убийци, а от специалисти, така че много съжаляваха, но нямаха работа за него. Ксан започна да действа в Япония на свободна практика. През 1974-та получи гражданство и паспорт и започна да гради новата си кариера.
За разлика от Тони, Ксан не недоволстваше срещу останалите. Просто не мислеше за тях. Бяха го наели с негово съгласие за изключителна работа, за която щяха да му платят добре, и която най-после щеше да бъде отмъщение, макар и частично, за обезобразените тела на жена му и на дъщерите му. Ролята на останалите в операцията бе помощна, второстепенна. При положение че я изиграеха с минимум глупави грешки, той щеше да изпълни своята безупречно и след няколко дни щеше да се върне в Ориента — Банкок, Манила или може би Сингапур. Ксан не бе решил. Когато всичко свърши, щеше да има нужда — и щеше да е в състояние да си го позволи — от продължителна почивка.
Третият човек в стаята, Ралф Матсън, бе може би най-опасният сред тях. Висок един и осемдесет и осем, широкоплещест, с голям нос и масивна брадичка, бе най-опасен, защото бе високоинтелигентен. След петгодишна служба като специален агент на Федералното бюро за разследване, използвайки като повод смъртта на Хувър, бе открил лесен начин да се измъкне от Бюрото — вярност към шефа и тям подобни глупости. Преди да напусне, бе усвоил достатъчно, за да се възползва от всичко, на което го бяха обучили. Бе започнал с шантажи на дребно — хора, които не искаха досиетата им във ФБР да станат обществено достояние. Сега обаче се бе заел с по-значителни неща. Не се доверяваше никому — Бюрото го бе научило и на това — особено на глупавия макаронаджия, който при натиск можеше да оплете конците, нито пък на мълчаливия жълтолик наемен убиец с дръпнати очи.
Вратата се отвори. Тримата се обърнаха — трима души, свикнали с опасностите, които трудно можеха да бъдат изненадани. Отпуснаха се, щом видяха двамата мъже, които влязоха.
По-младият пушеше. Седна начело на масата, както подобава на председател; другият се настани до Матсън, отляво на председателя. Кимнаха си, нищо повече. По-младият, Питър Никълсън, според регистрационната му карта на гласоподавател, и Пьотър Николаевич, според свидетелството за раждане, приличаше на достопочтен президент на преуспяваща компания за козметика. Костюмът му бе от „Честър Бари“, обувките от „Чърч ъф Лондон“, вратовръзката — от „Тед Лапидус“. Криминалното му досие не разкриваше нищо. Затова и седна начело на масата. Той не смяташе себе си за престъпник; просто желаеше да запази статуквото.
Бе член на малка група милионери от Юга, натрупали състояние от търговия със стрелково оръжие. Мащабите на бизнеса им бяха огромни. Според Втората поправка на конституцията всеки американски гражданин имаше право да носи оръжие и всеки четвърти мъж се възползваше от него. Обикновен пистолет или револвер струваше само сто долара, но ловна пушка или карабина специално изпълнение, които бяха признак на благосъстоянието на мнозина патриоти, можеха да стигнат и до десет хиляди. Председателят и неговата шайка бяха продали милиони пистолети и десетки хиляди пушки. Бяха привлекли Джими Картър на своя страна, но знаеха, че няма да успеят да убедят Тед Кенеди. Законопроектът за контрол върху оръжията бе одобрен, макар и с незначително мнозинство, от Камарата на представителите и освен ако не се случеше нещо непредвидено, несъмнено щеше да мине и в Сената. Именно затова, за да запази сегашното положение, председателят седеше начело на масата.