Тя го погледна.
— Нещо не е наред, нали?
— Да. Но не ме питай.
Елизабет отново потърси ръката му, хвана я здраво и продължиха да вървят. Ужасните събития от вчерашния ден потискаха Марк и той не проговори повече. Когато стигнаха до дома й, той все още бе в света, който споделяше единствено с огромната, призрачна фигура на Халт Тайсън.
— Е, тази вечер бе очарователен, когато мислите ти не бяха другаде — каза му тя с усмивка.
Марк се отърси.
— Наистина съжалявам.
— Би ли влязъл за чаша кафе?
— И да, и не. Може ли някой друг път? Не мисля, че сега ще бъда приятен събеседник.
Трябваше да свърши някои неща преди срещата си с директора в седем, а вече бе полунощ. Не бе спал от ден и половина.
— Мога ли да ти позвъня утре?
— С удоволствие — отвърна тя. — Обаждай се, каквото и да се случи.
През следващите няколко дни Марк щеше да носи думите й със себе си като талисман. Щеше да си спомня всяка нейна дума и всеки неин жест. Шегуваше ли се, сериозно ли говореше или просто го дразнеше? Напоследък не бе модерно да си влюбен; малцина се женеха, а мнозина се развеждаха. Наистина ли щеше да се влюби, и то до полуда, при цялата тази каша?
Целуна я по бузата и се обърна. Очите му отново шареха по улицата.
Елизабет извика след него:
— Надявам се да намериш убиеца на моя пощальон и на твоя грък.
Твоят грък, твоят грък, гръцки православен свещеник, отец Грегъри. Господи, как не се бе сетил по-рано. Хукна към колата и за момент забрави за Елизабет. Обърна се и й махна с ръка. Тя го гледаше учудено и се питаше какво толкова е казала. Марк скочи в колата и подкара лудо към апартамента си. Трябва да открие телефона на отец Грегъри. Гръцки православен свещеник, как изглеждаше, как изглеждаше онзи, който излезе от асансьора, как изглеждаше? Марк се опита да си припомни. Нещо в онзи не беше наред, но какво, по дяволите? Нещо в лицето му. Разбира се. Разбира се. Как може да е толкова глупав? Когато пристигна в дома си, веднага позвъни във Вашингтонското бюро на ФБР. Поли се изненада, когато го чу.
— Не си ли в отпуска?
— Да. Знаеш ли телефона на отец Грегъри?
— Кой е отец Грегъри?
— Гръцкият православен свещеник, на когото мистър Стамс се обаждаше от време на време. Мисля, че беше енорийският му свещеник.
— Да, да. Сетих се.
Марк зачака.
Тя провери в бележника на Стамс и му съобщи номера. Марк си го записа и затвори телефона. Разбира се, разбира се, разбира се. Колко глупаво от негова страна. Било е толкова очевидно. Минаваше полунощ, но трябваше да се обади. Набра номера. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да вдигнат.
— Отец Грегъри?
— Да.
— Всички гръцки православни свещеници ли носят бради?
— Да, това е правило. Но кой задава такъв глупав въпрос посред нощ?
Марк се извини.
— Специален агент Марк Андрюз. Стамс ми беше шеф.
Отец Грегъри, чийто глас досега звучеше сънено, веднага се пробуди.
— Разбирам, млади човече. Какво мога да направя за вас?
— Снощи ви се е обадила секретарката на мистър Стамс и ви е помолила да отидете в „Уудро Уилсън“ при един грък с рана от куршум в крака?
— Да, точно така… Спомням си, мистър Андрюз. Но някой друг се обади около половин час по-късно, точно когато тръгвах, за да ми каже да не си правя труда, защото мистър Казефикис бил изписан от болницата.
— Бил какво? — Марк повиши глас.
— Изписан от болницата.
— А този човек представи ли се?
— Не, не каза нищо повече. Предположих, че е от вашата служба.
— Отец Грегъри, може ли да се срещнем утре в осем сутринта?
— Разбира се, синко.
— Моля ви, не споменавайте на никого за този телефонен разговор, независимо за какъв се представя.
— Щом искаш, синко, добре.
— Благодаря ви, отче.
Марк затвори телефона и се опита да се съсредоточи. „Беше по-висок от мен, значи над един и осемдесет. Беше мургав или така ми стори поради расото? Не, имаше тъмна коса и голям нос. Да, спомням си, голям нос. Очи… не си ги спомням; голям нос, масивна брадичка, масивна брадичка.“ Марк записа всичко, което успя да си спомни. „Висок, едър мъж, по-висок от мен, голям нос, масивна брадичка, масивна брадичка…“ Не издържа повече. Главата му клюмна на бюрото и той заспа.