5 март 1983, събота
6:32
Марк не спеше, но и не беше съвсем буден. В главата му витаеха несвързани мисли. Първата, която му мина през ума, бе за Елизабет. Усмихна се. Сетне се сети за Ник Стамс. Намръщи се. Третата бе за директора. Сепна се и се изправи. Опита се да фокусира погледа си върху часовника. Успя да види само как се движи секундната стрелка: 6:35. Господи! Скочи от стола. Вратът и гърбът му се бяха схванали и го боляха. Все още бе облечен. Свали бързо дрехите си, втурна се в банята и си взе душ. Нямаше време да регулира температурата на водата. Проклет студ! Но поне го разбуди съвсем и го накара да забрави за Елизабет. Изскочи изпод душа и грабна хавлията: 6:40. Избръсна се набързо. По дяволите, поряза се на три пъти. Лосионът го защипа жестоко: 6:43. Облече се: друга риза, същите копчета за ръкавели, други чорапи, същите обувки, друг костюм, същата вратовръзка. Бърз поглед в огледалото: две от раничките все още кървяха леко. Майната им! Събра книжата от бюрото си, пъхна ги в куфарчето и хукна към асансьора. Късмет, беше на неговия етаж. Слезе долу: 6:46.
— Здрасти, Саймън.
Младият чернокож пазач на гаража не помръдна. Дремеше в малката си будка до входа.
— Добро утро, Марк. Божичко, нима вече е осем?
— Не, седем без тринайсет.
— Какво ти става? Да не работиш извънредно? — попита Саймън, разтърка си очите и му подаде ключовете за колата.
Марк се усмихна, но нямаше време за отговор. Саймън отново задряма.
Колата запали от първия опит. Надежден мерцедес. Излезе на улицата: 6:48. Не биваше да кара с превишена скорост. Никога не създавай проблеми на Бюрото. Светофарът на Шеста улица го задържа: 6:50. Зави по Седма. Пресече Индипендънс авеню: 6:53. От ъгъла на Седма и „Пенсилвания“ можеше да види сградата на ФБР: 6:55. Паркира, показа пропуска си на охраната и се втурна към асансьора: 6:57. Слезе на седмия етаж: 6:58. Тръгна по коридора, сви надясно. Стая 7074, влезе направо, мина покрай мисис Макгрегър, както му бе наредено. Тя не му обърна внимание. Почука на вратата на директора. Никакъв отговор. Влезе. Директорът не бе в кабинета си: 6:59. Отпусна се на един фотьойл. Директорът щеше да закъснее. Последва самодоволна усмивка. Седем часа без тридесет секунди. Огледа спокойно стаята, сякаш седеше там от часове. Погледът му се спря на стария часовник, който започна да бие: едно, две, три, четири, пет, шест, седем.
Врата се отвори и влезе директорът.
— Добро утро, Андрюз.
Не гледаше към Марк, а към часовника на стената.
— Винаги избързва малко.
Тишина. Часовникът на кулата на Старата поща удари седем. Директорът се настани на стола си. Положи огромните си ръце на бюрото.
— Ще започнем с моите новини, Андрюз. Току-що бе идентифициран шофьорът на линкълна, паднал в Потомак заедно със Стамс и Колвърт.
Директорът разтвори кафява хартиена папка с надпис „Само за четене“ и погледна съдържанието й. Какво ли имаше в нея, което Марк не знаеше, а трябваше да научи?
— Нищо, върху което да стъпим. Ханс-Дитер Гербах, немец. От Бон съобщиха, че преди пет години е бил дребна фигура сред мюнхенските рекетьори, но после му изгубили следите. Има основание да се предполага, че е бил в Родезия и известно време е сътрудничил на ЦРУ — бригадата „Бяла мълния“. Лангли не ни помогна. Едва ли ще получим информация оттам преди четвъртък. Понякога се чудя на коя страна са те. През осемдесета Гербах се появява в Ню Йорк, но там открихме само клюки и слухове, нищо определено. Ако беше жив, щеше да ни е от полза.
Марк се сети за прерязаните гърла в болницата и се усъмни в думите му.
— Интересното обстоятелство при автомобилната катастрофа е, че и двете задни гуми на колата на Стамс и Колвърт имат малки дупки. Биха могли да бъдат причинени при свличането по склона, но според момчетата от лабораторията са от куршуми. Ако това е така, в сравнение с този стрелец Ани Оукли е несръчно девойче.
Директорът каза по интеркома:
— Повикайте заместник-директора Роджърс, мисис Макгрегър.
— Да, сър.
— Хората му са открили заведението, в което е работил Казефикис.
Заместник-директорът почука и влезе. Директорът му посочи стол. Роджърс се усмихна на Марк и седна.
— Давай, Мат.
— Собственикът на „Златното пате“ не бе много любезен. Изглежда, мислеше, че го проверявам за нарушение на трудовото законодателство. Заплаших го, че ще затворя заведението, ако не проговори. Накрая призна, че е взел на работа човек с описание като това на Казефикис. На двадесет и четвърти февруари го пратил да обслужва обяд в една от стаите на „Джорджтаун Ин“ на Уисконсин авеню. Човекът, който се обадил, се представил като Лоренцо Роси. Проверихме в компютрите. Нищо. Явно името е фалшиво. Същата история се повтори и в „Джорджтаун Ин“. Според собственика мистър Роси наел стаята за двадесет и четвърти февруари, поръчал храна, но без обслужване и предплатил в брой. Роси е висок около метър и седемдесет, мургав, без отличителни белези, черна коса и слънчеви очила. Според собственика приличал на италианец. Никой в хотела не знае, нито пък го е грижа, кой е обядвал в стаята този ден. Боя се, че това не ни помага особено.