— Да, Андрюз. Обмислял съм го многократно. След двадесет години все още не знаем истината за убийството в Далас, при положение че за разследванията бяха похарчени десет милиона долара. Ако тези пари ми бяха дадени, за да купя с тях информация, щях да разбуля мистерията за шест месеца. Все някой щеше да си отвори устата срещу десет милиона. В този случай разполагаме с една здрава нишка — замесен е сенатор и ни остават само пет дни. Ако в четвъртък се провалим, през следващите двадесет години ще има достатъчно време да обсъждаме връзките с Дж. Ф. К., а ти ще натрупаш цяло състояние, като напишеш книга за това.
„Може и така да е, но все пак ще проверя някои неща“, помисли си Марк.
— Андрюз, не се тревожи излишно. Уведомих шефа на Сикрет Сървис. Предадох му дословно доклада ти — нито дума повече, нито дума по-малко — както се разбрахме вчера, така че имаме свобода на действие до десети март. Разработвам резервен план, в случай че дотогава не разкрием Касий. Но сега няма да ти губя времето с него. Разговарях и с момчетата от отдел „Убийства“. Не са открили почти нищо, което да ни е от полза. Но вече са се срещнали със съпругата на Казефикис, ако те интересува. Изглежда, мислят по-бързо от теб, Андрюз.
— Може би, защото не са толкова натоварени — намеси се заместник-директорът.
— Може би. Добре, срещни се с нея, ако смяташ, че ще има полза. Може да откриеш нещо, което те са пропуснали. Усмихни се малко, свършил си добра работа. Възможно е тазсутрешното разследване да ни предостави нови нишки, върху които да работим. Е, Андрюз, няма да те задържам повече.
— Да, сър.
Марк стана.
— Извинявай, Андрюз, забравих да ти предложа кафе.
На Марк му се искаше да каже: „Последния път не успях да го изпия“. Тръгна си, докато директорът поръчваше кафе за себе си и за Роджърс. Реши, че и той трябва да закуси и да се опита да подреди мислите си. Потърси кафенето в централата на ФБР.
Директорът изпи кафето си и помоли мисис Макгрегър да повика личния му помощник. Безименния се появи почти веднага със сива папка под мишница. Нямаше нужда да пита шефа си от какво има нужда. Просто остави папката на масата пред него и излезе, без да пророни нито дума.
— Благодаря — каза директорът към затварящата се врата.
Насочи вниманието си към сивата папка. Прелиства я в продължение на двадесет минути. От време на време се усмихваше, промърморваше нещо и отправяше странна забележка към Матю Роджърс. Папката съдържаше данни за Марк Андрюз, за които самият Марк дори не подозираше. Директорът привърши втората си чаша кафе, затвори папката и я заключи в бюрото в стил „Кралица Ана“. Кралица Ана никога не бе притежавала толкова много тайни, колкото това бюро.
Марк закуси далеч по-добре, отколкото можеше да направи това във Вашингтонското бюро. Там трябваше да пресича улицата, за да отиде в „Лънч Кънекшън“, защото снекбарът на партера му бе също така неприятен, както и останалата част от сградата. Не забеляза човека от другата страна на улицата, който го наблюдаваше, но се запита дали синият форд, който се виждаше в огледалото, се движи случайно зад него. Ако не, кой кого наблюдаваше, кой кого се опитваше да защити?
Пристигна пред църквата на отец Грегъри малко преди осем. Заедно отидоха в дома на свещеника. Марк каза, че вече е закусил, но това не попречи на отчето да изпържи две яйца и бекон, плюс препечени филийки, мармалад и кафе. Отец Грегъри добави съвсем малко към онова, което вече бе казал на Марк и въздъхна дълбоко, когато му бе напомнено за двете убийства в болницата.
— Да, прочетох подробностите в „Поуст“.
Малките му очила бяха кацнали на края на късия му нос. Големите му червени бузи и огромният му корем красноречиво свидетелстваха, че отец Грегъри предпочита да си угажда тук, на земята, докато очаква небесния рай. Когато заговориха за Ник Стамс, в сивите му очи проблесна искра. Очевидно полицаят и свещеникът имаха общи тайни.
— Има ли някаква връзка между смъртта на Ник и убийствата в болницата? — внезапно попита отец Грегъри.
Въпросът завари Марк неподготвен. Зад очилата се криеше остър ум. Да излъже свещеник, православен или някакъв друг, му изглеждаше някак си по-лошо от обичайните лъжи, с които прикриваше Бюрото.
— Абсолютно никаква — отвърна Марк. — Просто една ужасна автомобилна злополука.
— Просто едно странно съвпадение? — насмешливо попита отец Грегъри, като се взираше през очилата си. — Така ли? — В гласа му прозвуча същото съмнение, което бе изразил и Грант Нана.