— Агентите на ФБР не работят ли по двама?
Марк се изчерви.
— Да, сър, но случаят е специален.
— Бих желал да проверя — каза управителят. — Искате да ви дам петстотин и шейсет долара срещу честната ви дума.
— Разбира се, сър, проверете.
Марк трябваше да мисли бързо. Не можеше да каже на директора на местен банков клон да позвъни на директора на ФБР. Това е все едно да поискаш да впишат бензина в сметката на Хенри Форд.
— Защо не позвъните във Вашингтонското бюро на ФБР, сър, и не поискате да ви свържат с шефа на криминалната служба. Мистър Грант Нана.
— Точно това ще направя.
Марк му съобщи номера, но управителят не му обърна внимание и сам го потърси в указателя. Позвъни директно на Нана. Слава богу, че той беше там!
— При мен има един младеж от вашия отдел. Казва се Марк Андрюз. Твърди, че имал пълномощия да вземе двайсет и осем двайсетдоларови банкноти. Ставало въпрос за откраднати пари.
Нана също трябваше да реагира бързо. Отричай обвиненията, не се съгласявай с обвинителя — старият девиз на Ник Стамс. Междувременно Марк се молеше на Бога.
— Точно така, сър — отговори Нана. — Аз му наредих да вземе банкнотите. Надявам се, да му позволите да направи това. Ще ви ги върнем веднага щом можем.
— Благодаря ви, мистър Нана. Извинете, че ви обезпокоих. Смятам, че съм длъжен да проверя. В днешно време не можеш да имаш доверие на никого.
— Няма за какво, взели сте разумна предпазна мярка, сър. Жалко, че не всички постъпват като вас. — „Първата истина, която изрекох“, помисли си Грант Нана.
Управителят на клона затвори телефона, постави банкнотите в кафяв плик, прие разписката и се извини на Марк.
— Нали разбирате, че трябваше да проверя?
— Естествено. И аз бих направил същото.
Марк благодари на мистър Гуида и на управителя и ги помоли да запазят случая в тайна. Те кимнаха с изражението на хора, които си знаят работата.
Марк се върна в централата на ФБР. Влезе в приемната на директора. Мисис Макгрегър му кимна. Той почука тихо на вратата и я отвори.
— Извинете, че ви прекъсвам, сър.
— Не се притеснявай, Андрюз. Седни. И без това привършвахме.
Матю Роджърс стана, изгледа Марк и се усмихна.
— Ще се опитам да ви отговоря до обяд, шефе.
— Е, млади човече, да не би нашият сенатор да ни очаква долу в колата?
— Не, сър, но разполагам с това.
Марк отвори кафявия плик и остави двадесет и осемте банкноти на масата.
— Ограбил си банка, а? Това е федерално престъпление, Андрюз.
— Почти, сър. Една от тези банкноти, както знаете, е била дадена на мисис Казефикис от човека, представил се за православен свещеник.
— Е, това е малка гатанка за нашите дактилоскопи — петдесет и шест страни със стотици и може би хиляди отпечатъци по тях. Ще ни отнеме доста време, но си заслужава да опитаме. — Внимаваше да не докосне банкнотите. — Ще възложа това на Съмъртън. Трябват ни и отпечатъците на мисис Казефикис. Мисля, че ще е най-добре да оставим един агент в дома й, в случай че нашият човек се върне. — Директорът пишеше и говореше едновременно. — Чувствам се като едно време, когато бях шеф на щатско бюро на ФБР. Случаят щеше да ми достави удоволствие, ако не беше толкова сериозен.
— Мога ли да кажа още нещо, докато съм тук, сър?
— Разбира се, Андрюз. — Тайсън не вдигна поглед, просто продължи да пише.
— Мисис Казефикис се безпокои за положението си в страната. Няма пари, няма работа. Останала е без съпруг. Възможно е да ни е предоставила единствената нишка, беше много отзивчива. Мисля, че трябва да й помогнем.
Директора натисна един бутон.
— Повикайте Елиът. Да дойде и мистър Съмъртън от дактилоскопския отдел.
„О, помисли си Марк, значи Безименния си има име.“