— Ще направим каквото можем. До понеделник в седем, Андрюз. Ако ти потрябвам през уикенда, ще си бъда вкъщи. Продължавай да работиш.
— Да, сър.
Марк си тръгна. Отби се в „Ригз Банк“, за да развали петнайсет долара на десетачета. Касиерът го изгледа с любопитство.
— Да не би да имате флипер?
Марк се усмихна.
Прекара остатъка от сутринта и по-голямата част от следобеда в стопяване на купчинката монети. Обади се на дежурните секретарки на шейсет и двамата сенатори, които не бяха напускали Вашингтон на двайсет и четвърти февруари. Всички изказаха благодарност, че техният сенатор е поканен на конференция по проблемите на околната среда. Директорът не беше глупав. След последния от шейсет и двата разговора ушите на Марк пищяха. Обобщи резултата… трийсет сенатори бяха обядвали в кабинетите си или с избиратели, петнайсет не бяха съобщили на секретарките си къде са обядвали или бяха споменали неопределено за някаква среща, седемнайсет бяха присъствали на обеди, дадени от организации, като Националния пресклуб, Националната асоциация за прогрес на цветнокожите и др. Една от секретарките дори бе сигурна, че шефът й е присъствал на обяда на двайсет и четвърти февруари. Марк, естествено, нямаше отговор за това.
С помощта на директора кръгът бе стеснен до петнайсет сенатори.
Върна се в Библиотеката на Конгреса и отново се настани в тихата зала за справки. Библиотекарката не видя нищо подозрително във въпросите, отнасящи се до отделни сенатори, комитети и сенатски процедури. Бе свикнала със студентите, които бяха също толкова любопитни, но не така любезни.
Марк се върна при рафтовете с „Архив на Конгреса“. Лесно откри тома от двайсет и четвърти февруари; единствено той беше разлистван сред купчината от неподвързани нови броеве. Провери петнайсетте останали му имена. Този ден бе заседавала само една комисия — комисията по външна политика. Трима сенатори от списъка му бяха нейни членове и тримата бяха говорили пред комисията сутринта. Самият Сенат бе обсъждал два въпроса през деня: разпределението на фондовете на Министерството на енергетиката за изследване на слънчевата енергия и законопроекта за контрол над оръжията. Някои от останалите дванайсет бяха говорили по някой от въпросите — или и по двата. Нямаше начин да елиминира никого от петнайсетте. По дяволите! Записа имената им на петнайсет листчета и прерови „Архив на Конгреса“ за всеки от дните между двайсет и четвърти февруари и трети март. Срещу всяко име отбеляза присъствието или отсъствието от заседанията на Сената в делничните дни. Прилежно състави програмата на всеки сенатор. Останаха много празноти. Очевидно сенаторите не прекарваха цялото си време в Сената.
Младата библиотекарка застана до него. Марк погледна часовника си: 7:30. Време бе да си тръгва. Време да забрави за сенаторите и да се срещне с Елизабет. Обади й се у дома.
— Здравей, хубавице. Мисля, че е време да вечеряме. Цял ден не съм ял. Ще се смилите ли, докторе, да вечеряте с мен?
— Какво да те правя, Марк? Току-що си измих косата. Сигурно още имам сапун в ушите.
— Искам само да вечеряш с мен. Това ми стига засега. По-късно може да се сетя и за нещо друго.
— „По-късно“ може и да няма — нежно му отвърна тя. — Как си със здравето?
— Благодаря, добре, но ако продължавам да мисля за същото, за което си мисля сега, ще ми излязат пъпки.
— Какво да направя, да полея телефона със студена вода ли?
— Не, просто вечеряй с мен. Ще мина да те взема след половин час, дори косата ти да не е изсъхнала.
Отидоха в малък ресторант в Джорджтаун, наречен „Мистър Смит“. Марк го предпочиташе през лятото, когато можеше да седне на някоя маса в градината. Беше пълно с двайсетинагодишни младежи. Идеалното място да седнеш и да говориш в продължение на часове.
— Божичко! — възкликна Елизабет. — Също като в колеж. Мислех, че сме минали тази възраст.
— Радвам се, че ти харесва — усмихна се Марк.
— Всичко е толкова предсказуемо. Дъсчен под, грубо сковани маси, цветя, сонатите за флейта на Бах. Следващия път ще ме заведеш в „Макдоналдс“.
Марк не можа да измисли отговор и бе спасен единствено от пристигането на келнера с менюто.
— Представи си, четири години в Йейл и още не знам какво е ratatouille — каза Елизабет.
— Аз пък зная, но не бях сигурен как се произнася.
Поръчаха пиле, печени картофи и салата.
— Виж, Марк, ей там, онзи отвратителен сенатор Торнтън с момиче, което може да му бъде дъщеря.