Тя се разсмя.
— Не звучи много романтично.
Елизабет затвори телефона. Марк закрачи из стаята. Мисълта му скачаше от петнайсетте сенатори към Елизабет и отново се връщаше на сенаторите. Не се ли развиваше връзката му с Елизабет прекалено добре? Да не би някой сенатор да е започнал да го търси, вместо да го изчаква? Изруга и си наля чаша Michelob. Сети се за Бари Колвърт; в неделя следобед обикновено двамата играеха скуош. Сетне за Ник Стамс, Стамс, който, без да знае, бе заел неговото място. Какво ли щеше да направи Ник, ако беше жив? Изведнъж в съзнанието му изплуваха думите на Стамс, казани на миналогодишното коледно тържество в службата: „Вторият най-добър криминалист в тази страна след мен е Джордж Стампузис от «Ню Йорк Таймс» — още един грък, естествено“. Той знае за мафията и за ЦРУ повече от когото и да било.
Марк позвъни на „Справки“ и поиска телефона на вестника, без да знае докъде ще го доведе това. Операторката му го продиктува.
— Благодаря ви.
— На вашите услуги.
Той набра номера.
— Криминалният отдел, Джордж Стампузис, ако обичате.
Свързаха го.
— Стампузис — каза мъжки глас.
Явно в „Ню Йорк Таймс“ не си хабяха думите.
— Добър ден. Обажда се Марк Андрюз от Вашингтон. Бях приятел на Ник Стамс, по-точно той ми бе шеф.
Гласът се промени:
— Да, чух за ужасната злополука, ако въобще е било злополука. С какво мога да ви бъда полезен?
— Нуждая се от вътрешна информация. Възможно ли е да се срещнем веднага?
— Свързано ли е с Ник?
— Да.
— Добре. Можете ли да бъдете в осем часа на североизточния ъгъл на Двадесет и първа и Парк авеню?
— Да — отвърна Марк, като погледна часовника си.
— Ще ви чакам.
Самолетът на „Ийстърн Еърлайнс“ кацна малко след седем. Марк си проправи път през тълпата, събрала се около линията за получаване на багажа и се насочи към такситата на изхода. Шофьорът — дебел, небръснат нюйоркчанин на средна възраст, с незапалена пура, която подскачаше в устата му — се впусна в монолог, който почти не изискваше отговори.
— Тази страна е скапана.
— Да — отвърна Марк.
— И този град е едно скапано бунище.
— Да.
— И за всичко това е виновен оня кучи син Кенеди. Трябва да го обесят.
Марк замръзна. Вероятно хиляди хора мислеха така, но някой във Вашингтон не само мислеше, но и действаше. Таксито спря до бордюра.
— Тринайсет долара точно.
Марк подаде петнайсет през отвора в защитния екран, който разделяше шофьора от пътника и слезе. Едър мъж, преминал петдесетте, облечен в палто от туид, се насочи към него. Марк бе забравил колко студено можеше да бъде в Ню Йорк през март.
— Марк Андрюз?
— Да. Познахте.
— Когато прекарваш живота си в изучаването на престъпници, започваш да мислиш като тях. — Забеляза костюма на Марк. — Сега агентите се обличат по-добре от едно време.
Марк се смути. Стампузис сигурно знаеше, че един агент на ФБР взема двойно повече от едно нюйоркско ченге.
— Обичате ли италианска кухня? — Той не дочака отговора на Марк. — Ще ви заведа в едно от любимите заведения на Ник.
Стампузис вече бе тръгнал натам. Вървяха мълчаливо. Стъпката на Марк се разколебаваше, когато наближаваха входа на някой ресторант. Внезапно Стампузис изчезна в един вход. Марк го последва и се озова в занемарен бар, пълен с мъже, отдали се на пиене. Мъже без жени, при които да се приберат, или ако имаха, не искаха да го направят.
Прекосиха бара и влязоха в приятен салон с тухлени стени. Висок слаб италианец ги отведе до ъглова маса. Явно Стампузис бе привилегирован клиент. Той не погледна менюто.
— Препоръчвам ви скариди marinara. Останалото е по ваш избор.
Марк послуша съвета му и избра още piccata al limone и половин бутилка кианти. Стампузис си поръча коктейл „Колт 45“. Докато се хранеха, говореха за незначителни неща. След две години с Ник Стамс, Марк бе наясно със средиземноморското кредо — не позволявай на работата да развали удоволствието ти от хубавата храна. Във всеки случай, Стампузис все още го преценяваше, а Марк се нуждаеше от доверието му. Когато гъркът довърши огромната си порция zabaglione и се зае с двойното еспресо, той погледна Марк и заговори с друг тон.
— Работили сте с голям човек, истински служител на закона. Ако половината от агентите на ФБР бяха така добросъвестни и интелигентни като Ник Стамс, щеше да ви бъде много по-леко в онзи тухлен колизеум.