— Да, сър.
— И още нещо, което може да те заинтересува. Днес ще вечерям с президента. Ще се опитам да измъкна някаква информация, която да ни помогне да намалим броя на заподозрените.
— Ще кажете ли на президента, сър?
— Не, не мисля. Все още вярвам, че ситуацията е под контрол. Не виждам причина да го безпокоя на този етап. Няма да му кажа, докато не се убедя, че ще се провалим.
Накрая директорът му подаде портрета на гръцкия свещеник.
— Според описанието на мисис Казефикис. Какво ще кажеш?
— Прилича си — отвърна Марк. — Може би в действителност е малко по-грозен. Колегите са истински професионалисти.
— Това, което ме безпокои — сподели Директорът, — е, че съм виждал това проклето лице. С толкова много престъпници съм се срещал, че е невъзможно да си го спомня. Може би ще се сетя, може би…
— Разбирам ви — каза Марк. — И като си помисля, че бях само на двайсет и четири часа зад него… Не мога да си простя.
— Смятай, че си имал късмет. Ако го беше изпреварил, Ариана Казефикис щеше да бъде мъртва, а вероятно и ти. Това щеше да бъде много по-непростимо. Един от моите хора наблюдава дома на мисис Казефикис, в случай че проклетото копеле се върне, но мисля, че е прекалено добър професионалист, за да го направи.
Марк се съгласи. „Професионалист е копелето му, професионалист!“
Светна червената лампичка на вътрешната линия.
— Да, мисис Макгрегър?
— Ще закъснеете за срещата със сенатора Иное.
— Благодаря, мисис Макгрегър. — Директорът затвори телефона. — Ще се видим утре по същото време, Марк. — За първи път го нарече така. — Провери абсолютно всичко, остават ни само четири дни.
Андрюз слезе с асансьора и напусна сградата по обичайния маршрут. Не забеляза, че го следят от другата страна на улицата. Отиде в Сената и си уговори среща с административните директори на комисията по външната политика и законодателната комисия. Първата бе определена за следващата сутрин. Марк се върна в Библиотеката на Конгреса, за да проучи по-внимателно биографиите на седемте сенатори, които бяха останали в списъка му. Събрани от цялата страна, те бяха много различни и имаха малко общо помежду си. Един от тях обаче бе съвсем различен от останалите, но кой? Пърси — едва ли. Торнтън — Стампузис явно не го подозираше, но какво доказваше това? Бей — близък приятел на семейство Кенеди. Дънкън — според Стампузис той е противник на законопроекта за контрол върху оръжията, но неговата позиция споделя почти половината Сенат. Декстър — какво ли премълча Стампузис? Може би Елизабет щеше да му помогне вечерта. Бърд — странно напрегнат, преуморен човек, който постепенно се бе отрекъл от консервативното си минало. Типичен партиен функционер и очевидно чист, макар и определено да не бе привърженик на Кенеди. Пиърсън — никой нямаше да повярва, ако се окажеше, че той е злодеят; трийсет и три години в Сената и винаги е бил образец на честност.
Марк въздъхна — продължителна тежка въздишка на човек, който е в безизходица. Погледна часовника си: 10:45. Трябваше да тръгне веднага, иначе щеше да закъснее. Върна на библиотекарката броевете на „Архив на Конгреса“ и обзорите на Ралф Нейдър. Пресече бързо улицата и се насочи към паркинга, където бе оставил колата си. Подкара по Конститюшън авеню и прекоси Мемориал бридж — колко ли пъти бе правил това тази седмица? Погледна в огледалото за обратно виждане и му се стори, че разпознава колата отзад. Или това просто бе спомен от миналия четвъртък?
Марк паркира до бордюра. Спряха го двама служители на Сикрет Сървис. Показа им служебната си карта и продължи бавно по алеята, за да се присъедини точно навреме към сто и петдесетината опечалени, събрали се край гробовете. Прясно изкопаните гробове очакваха двамата мъже, които само преди седмица бяха много по-здрави и по-жизнени от повечето хора, дошли на погребението им. Вицепрезидентът, бившият сенатор Дейл Бъмпърс, бе дошъл от името на президента. Стоеше до Норма Стамс — измъчена жена, потънала в траур, подкрепяна от двамата си синове. Бил, по-големият, бе застанал до огромен мъж, който сигурно бе бащата на Бари Колвърт. До него бе директорът. Той се огледа и видя Марк, но не го поздрави. Правилата на играта не биваше да се нарушават дори на гробищата.
Студеният бриз развя леко одеждите на отец Грегъри. Полите им бяха кални, тъй като бе валяло цяла нощ. До него стоеше млад капелан в бял стихар и черно расо.
— Аз съм образ и подобие на Твоето неизразимо величие, макар и да нося раните на греха… — напяваше монотонно отец Грегъри.