Навън вечерта бе приятна. Марк влезе в колата и погледна часовника: 7:34.
Директорът отново огледа сакото си.
„Рут ми липсва. Икономката се справя отлично, но просто не е същото. Наливам си скоч, оглеждам дрехите. Смокингът е току-що изгладен — май вече е малко старомоден. Ризата е ослепително бяла. Папийонката е без възел. Черни обувки, черни чорапи, бяла кърпичка — всичко е наред. Пускам душа. Как да измъкна нещо от президента? По дяволите, къде е сапунът? Трябва да изляза изпод душа и да намокря килимчето и кърпата. Само кърпата. Вземам сапуна. Мирише отвратително. Днес сякаш всички сапуни са правени за педерасти. Жалко, че не мога да взема от армейските запаси. Край на къпането. Надебелял съм; трябва да смъкна шест-седем кила. Кожата ми е прекалено бяла. Гълтам си корема и забравям за него. Бръснене. Добрият стар бръснач. Реших никога да не се бръсна два пъти на ден, освен ако не вечерям с президента. Добре. Не се порязах. Обличане. Всичко е с копчета; мразя циповете. А сега черната папийонка. Опитай се да забравиш, че Рут го правеше безпогрешно още от първия път. По дяволите, опитай пак! Най-после, успех! Проверка на портфейла. Всъщност не се нуждая нито от пари, нито от кредитни карти. Освен ако президентът е изпаднал в затруднение. Да не забравя да предупредя икономката, че ще се върна към единайсет. Обличам си палтото. Както винаги, навън ме чака кола, шофирана от агент.“
— Добър вечер, Сам. Времето е чудесно.
Единственият щатен шофьор във ФБР отвори задната врата на форда.
Директорът влезе в колата и погледна часовника: 7:45.
„Ще карам бавно — има много време — не искам да подраня. Задръстванията стават само когато бързаш. Дано розите да са пристигнали. Ще заобиколя през Джорджтаун, покрай мемориала на Линкълн, покрай Рок крийк и Потомак — по-живописно е — или поне се заблуждавам, че това е причината. Не минавай на жълто, дори онзи зад теб да бърза и да ти прави знаци. Спазвай правилника — отново се заблуждавам — щях да профуча, ако закъснявах за срещата с нея. Никога не създавай неприятности на Бюрото. Завивам надясно и си търся място за паркиране. Карам бавно и се оглеждам — никакъв шанс. Паркирам с надеждата да не се появи някое ченге от пътната полиция. Крача бавно към дома й — обзалагам се, че още е във ваната. Часът? 8:04. Идеално. Позвънявам.“
— Закъсняваме, Сам.
„Може би не трябваше да го казвам, за да не превиши скоростта и да не злепоставим Бюрото. Защо винаги когато бързам, има такова движение? Проклет мерцедес, спря преди още да е светнало червено! Защо ти е кола, която вдига двеста и четиридесет километра в час, когато не можеш да караш и с петдесет? Добре, мерцедесът пое към Джорджтаун. Някой богаташ, сигурно. Продължаваме по Пенсилвания авеню. Най-после се вижда Белият дом. Завиваме по Уест Екзекютив авеню. Охраната на портала ни махва да влезем. Спираме пред Западния вход. Посреща ни служител на Сикрет Сървис, облечен официално. Папийонката му май е по-хубава от моята. Сигурно е хваната с игла. Всъщност, като си помисля, служителите в Белия дом трябва да бъдат облечени официално. По дяволите, той трябва да е женен! Едва ли го е направил сам. Следвам го през фоайето. Минаваме покрай статуята на Ремингтън и влизаме в Западната приемна. Посреща ни друг служител на Сикрет Сървис, също облечен официално. И неговата папийонка е по-хубава от моята. Предавам се. Съпровождат ни до асансьора. Поглеждам часовника: 8:06. Не е зле. Влизам в Западния салон.“
— Добър вечер, господин президент.
— Здравей, хубавице.
Изглеждаше прекрасно в синята си рокля, фантастично създание. Как можа да я заподозре?
— Здрасти, Марк.
— Роклята ти е страхотна.
— Благодаря. Ще влезеш ли за минутка?
— Не, по-добре да тръгваме. Паркирал съм лошо.
— Само да си взема палтото.
„Отварям й вратата на колата. Защо ли просто не я хванах за ръка, не я отведох в спалнята и не я любих с лудешка страст. Щях да се заситя и със сандвич. Така щяхме да правим нещо, което и двамата желаем, и да си спестим време и неприятности.“
— Денят ти мина ли добре?
— Напрегнато. А твоят, Марк?
„О, мислех за теб, дори по време на работа, и не ми беше лесно.“
— Бях адски зает. Съмнявах се дали ще успея да дойда.
„Запалвам колата, десен завой по Ем стрийт към Уисконсин. Отминаваме ресторант «Рой Роджърс». Да вземем едно-две пилета и да се прибираме.“
— А, най-после!
„По дяволите, откъде изникна този фолксваген?