Директорът затвори. Марк се почувства отчаян. Натисна вилката и изчака да чуе сигнала, пусна още две десетачета и позвъни в „Уудро Уилсън“. Дежурната сестра отиде да търси Елизабет, но се върна и каза, че никой не я е виждал през деня. Марк затвори, като забрави да благодари или да каже „дочуване“. Взе асансьора и слезе да обядва в ресторанта на самообслужване в подземния етаж. Решението му увеличи броя на клиентите с още двама; третият имаше уговорка за обяд и вече закъсняваше за нея.
13:00
Само Тони и Ксан пристигнаха навреме в хотел „Шератон“ в Силвър Спринг. Бяха прекарали много часове заедно, но почти не си говореха. Тони се питаше за какво ли си мисли японецът през цялото това време. Тони бе работил усилено: провери маршрутите за решителния ден, стегна буика — сега той работеше като часовник, бе возил председателя и Матсън, които се държаха с него като с някакъв скапан шофьор на такси. Не бе по-неспособен от тях, а и какво, по дяволите, щяха да правят без него? Ако не беше той, онези проклети федерални агенти щяха да са по петите им. Е, утре вечерта тази проклета история ще е минало и той ще замине някъде и ще похарчи част от спечелените с пот пари. Все още не бе решил дали да отиде в Маями или в Лас Вегас. Тони винаги изхарчваше парите си, преди да ги е спечелил. Влезе председателят. Както винаги, в устата му бе затъкната цигара. Погледна ги и попита рязко къде е Матсън. Двамата поклатиха глави. Матсън винаги работеше сам. Не се доверяваше на никого. Председателят бе ядосан и не се опитваше да го скрие. След няколко секунди влезе сенаторът със същото ядосано изражение, но не забеляза отсъствието на бившия агент.
— Защо не започваме? — попита сенаторът. — Едва успях да дойда, днес е последният ден от дебатите върху законопроекта.
Председателят го изгледа презрително.
— Матсън отсъства, а докладът му е изключително важен.
— Докога ще го чакаме?
— Две минути.
Зачакаха в мълчание. Нямаха какво да си кажат; всеки от тях знаеше защо е тук. Точно след две минути председателят запали нова цигара и помоли Тони да докладва.
— Проверих маршрутите, шефе. Кола, която се движи с четиридесет километра в час, изминава разстоянието от Южния вход на Белия дом до ФБР по Пенсилвания авеню за три минути. Необходими са й още три, за да стигне до Капитолия. Стъпалата се изкачват за четиридесет и пет секунди, след което обектът излиза от обсег. Средно време за цялата операция шест минути и четиридесет и пет секунди. Никога под пет минути и трийсет секунди и никога над седем минути. Направих измерванията в полунощ, в един и в два през нощта, тъй като тогава улиците са също толкова празни, колкото ще бъдат и за Кенеди.
— А след операцията? — попита председателят.
— Можем да се измъкнем от района на крана през мазето на „Рейбърн билдинг“ и оттам до станцията на метрото в най-добрия случай за две минути, в най-лошия за три минути и петнайсет секунди. Зависи от ескалаторите и тълпите по улицата. Успее ли виетконг… — Спря за момент. — Успее ли Ксан да се добере до метрото, няма да могат да го открият. За пет минути ще стигне до другия край на Вашингтон.
— Сигурен ли си, че за тези три минути и петнайсет секунди няма да го хванат? — попита сенаторът. Не бе загрижен за Ксан, просто се боеше дребничкият виетнамец да не пропее, ако бъде заловен.
— При положение че не знаят нищо, през първите пет минути няма да могат да се ориентират — отвърна председателят.
Тони продължи.
— Ако всичко се развие според плана, няма да имате нужда от колата и аз ще я зарежа и ще изчезна.
— Съгласен съм — каза председателят. — Но колата трябва да бъде в отлично състояние!
— Естествено, готова е за „Дейтона“9.
Сенаторът избърса изпотеното си чело, което бе необичайно за един студен мартенски ден.
— Ксан, докладвай — нареди председателят.
Ксан изложи подробно плана си. Бе го репетирал през последните два дни. И двете нощи бе спал на платформата на върха на крана. Пушката вече бе поставена на място. В шест часа вечерта работниците започваха двайсет и четири часова стачка.
— До утре вечер аз ще бъда на другия край на Америка, а Кенеди ще бъде мъртъв.
— Добре — каза председателят, угаси цигарата си и запали друга. — Аз ще стоя на ъгъла на Девета улица и „Пенсилвания“ и ще се свържа с вас по радиотелефона: веднъж, когато пристигна в девет, и втори път, когато колата на Кенеди мине покрай мен. Щом получите сигнала, ще са изминали три минути и ще ви остават три минути и четиридесет и пет секунди. Колко време ви е необходимо, за да реагирате?