Марк се изкачи с ескалатора и зачака пред обществения асансьор, докато неколцина мъже, изпълнени със съзнанието за собствената си значимост, влязоха в асансьора с надпис: „Само за сенатори“.
Марк слезе на партера и се огледа объркан. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само мраморни сводове и коридори. Къде, по дяволите, се намираше сенатската трапезария? Попита един от полицаите.
— Тръгнете направо, после свийте в първия коридор вляво. Тесен е, първият, който стигнете — посочи той.
Марк му благодари набързо и откри тесния коридор. Подмина кухните и вратата, на която пишеше: „Вход забранен — само за журналисти“. Точно срещу него, с големи букви пишеше: „Само за сенатори“. Мина през отворената врата и се озова в преддверие, украсено със свещник, розов килим на фигури и зелена кожена гарнитура. Над всичко това доминираше ярко изрисуваният таван. През друга врата Марк успя да види бели покривки, цветя и изискани блюда. На прага застана жена с вид на почтена матрона.
— Какво мога да направя за вас? — попита тя и повдигна въпросително вежди.
— Пиша дипломна работа за живота на сенаторите.
Марк извади портфейла си и показа картата си от Йейл, като прикри с пръст срока на валидност.
Дамата не изглеждаше впечатлена.
— Искам само да погледна залата. Просто да усетя атмосферата.
— Но в момента няма сенатори. В сряда по това време обикновено е така. В четвъртък заминават на продължителен уикенд в родните си щати. Единственото, което задържа някои от тях тук, е този законопроект за контрол върху оръжията.
Марк успя да стигне средата на залата. Една сервитьорка почистваше масите. Усмихна му се.
— Сенаторите подписват ли се за храната? Или плащат в брой?
— Почти всички се подписват и плащат в края на месеца.
— А как следите това?
— Много просто. Водим дневник.
Тя посочи огромната книга, на която пишеше „Сметки“. Марк знаеше, че в онзи ден тук са обядвали двайсет и трима сенатори, защото техните секретарки му го бяха казали. Дали друг сенатор не бе сторил същото, без да си прави труда да уведомява секретарката си? Скоро щеше да разбере.
— Мога ли да видя някой делничен ден? Просто ми е интересно — попита той с невинна усмивка.
— Не съм сигурна, че имам право да ви покажа това.
— Ще хвърля един поглед и нищо повече. Когато пиша дипломната си работа, искам всички да разберат, че зная за какво говоря, че съм го видял с очите си.
Погледна я умолително.
— Добре — съгласи се тя неохотно, — но по-бързичко.
— О, да изберем някой произволен ден, например двайсет и четвърти февруари.
Тя отвори книгата, потърси с пръст февруари, 24, и каза:
— Четвъртък. Стивънсън, Мъски, Мойнихън, Хайнц… — Имената следваха едно след друго. — Доул, Хетфилд, Бърд. — Значи този ден Бърд е обядвал в Сената. — Продължи нататък: — Торнтън, Бей… — Бей също. — Следваха още имена. — Чърч, Рейнолдс, Макгавърн… — Значи не бе излъгал.
Управителката затвори книгата. Нито Дънкън, нито Декстър.
— Нищо особено, нали? — попита тя.
— Да — съгласи се Марк. Благодари й и си тръгна бързо.
На улицата спря такси. Същото направи и един от тримата му преследвачи. Другите двама продължиха към своята кола.
Няколко минути по-късно Марк пристигна пред Бюрото, плати на шофьора, показа служебната си карта на входа и взе асансьора до седмия етаж. Мисис Макгрегър му се усмихна. „Директорът сигурно е сам“, помисли си Марк. Почука на вратата и влезе.
— Е, Марк?
— Бей, Бърд и Торнтън не са замесени, сър.
— Първите двама не ме изненадват. Никога не съм смятал, че имат нещо общо със случая, но за Торнтън не бих казал. Както и да е. Как успя да ги елиминираш?
Марк му разказа за идеята си за сенатската трапезария и се запита какво ли още бе пропуснал.
— Трябваше да направиш това още преди три дни, нали, Марк?