Ник Стамс ръководеше бюрото във Вашингтон от девет години. Третото по големина регионално бюро в Америка, въпреки че покриваше най-малка територия — само сто и шейсетте квадратни километра на Вашингтон, окръг Колумбия. Състоеше се от двадесет и две отделения — дванадесет криминални и десет свързани със сигурността.
По дяволите, той поддържаше реда в столицата на света. Естествено, че понякога му се налагаше да закъснее. Но точно тази вечер бе решил да направи специално усилие. Той обожаваше жена си — когато му оставаше време за това, разбира се. Днес щеше да опита да се прибере навреме. Вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра номера на координатора на криминалните отделения, Грант Нана.
— Грант?
— Шефе.
— Прибирам се у дома.
— Не знаех, че имаш дом.
— Ти ли ми го казваш?
Ник Стамс затвори телефона и прекара пръстите на ръката си през дългата си тъмна коса. От него би излязъл по-добър престъпник в някой филм, отколкото агент на ФБР, защото всичко в него бе тъмно — тъмни очи, тъмна кожа, тъмна коса, дори тъмен костюм и тъмни обувки, но последните две неща бяха присъщи на всеки специален агент. На ревера си носеше игла, изобразяваща знамената на Съединените щати и на Гърция.
Веднъж, преди няколко години, му бяха предложили повишение и възможност да премине от другата страна на улицата — в централата на ФБР, и да стане един от тринайсетте заместник-директори. Не бе в стила му да бъде нечий заместник. Така че остана на същата длъжност. Ако бе приел предложението, щеше да смени сегашната мизерна обстановка с палат. Вашингтонското бюро на ФБР се помещаваше на четвъртия, петия и осмия етаж в сградата на Старата поща на Пенсилвания авеню. Тя щеше да бъде съборена още преди двадесет и пет години, ако лейди Бърд Джонсън не бе решила, че сградата е от национално значение. Стаите приличаха на купета в железопътен вагон и ако се намираха в гето, щяха да се наричат просто коптори.
Слънцето започна да се скрива зад високите сгради и кабинетът на Ник стана още по-мрачен. Отиде до ключа за осветлението. На него бе залепен флуоресциращ надпис: „Пестете електричеството!“. Както непрестанният поток от мъже и жени в строги костюми, които влизаха и излизаха от Старата поща, разкриваше местоположението на Вашингтонското бюро на ФБР, така и този надпис показваше, че тузарите от Министерството на енергетиката заемат два етажа от пещероподобната сграда на Пенсилвания авеню.
Националната фондация по изкуствата и хуманитарните науки планираше от години да ремонтира старата сграда и да я превърне в административен и изложбен център. Правителството отдавна търсеше нови сгради за Министерството на енергетиката и ФБР. Но засега Ник Стамс ръководеше сложните операции от помещенията на този архитектурен динозавър.
Ник погледна през прозореца към новата сграда на централата на ФБР, която бе завършена през 1976 — отвратително огромно чудовище, чиито асансьори бяха по-просторни от кабинета му. Това не го притесняваше. В службата си бе достигнал ранг 18; единствено директорът получаваше по-голяма заплата от него. Във всеки случай, нямаше намерение да седи на бюрото, докато го пенсионират и на изпращане му подарят чифт златни копчета за ръкавели. Желаеше да поддържа постоянна връзка с редовия агент, да чувства пулса на Бюрото. Предпочиташе да остане във Вашингтонското управление и да умре в акция, отколкото в кабинета си. Отново натисна интеркома.
— Джули, прибирам се вкъщи.
Джули Байерс погледна учудено часовника си, сякаш часът бе 12:00.
— Да, сър.
Докато прекосяваше кабинета, той й се усмихна.
— Мусака, пилаф и жена ми, но не казвай на мафията.
Тъкмо бе прекрачил прага на стаята, когато директният му телефон иззвъня. Ако бе направил още една крачка, нямаше да го чуе. Но Ник никога не успяваше да устои на изкушението да провери кой го търси. Джули стана и Ник се възхити, както винаги, на краката й, които се мярнаха за миг. Пропорциите й бяха такива, че не виждаше клавиатурата на пишещата си машина. Биха ли могли да го арестуват за прелъстяване в собствения му кабинет? Трябваше да провери какво казват федералните закони.