— Това не е вярно, Елизабет.
— Зная, ти си нещастен, оклеветен и ме обичаш. В живота ти няма друго момиче — горчиво продължи тя. — Поне докато се прехвърлиш на друг случай. Върви и намери нечия друга дъщеря, която да прелъстиш с лъжите си за любов.
Марк не можеше да я обвинява за реакцията й. Но отчаяно искаше да й обясни всичко. Как можеше да очаква да му се довери, след като и той самият бе разкъсван от подозрения, съмняваше се в нея, съмняваше се дали ще повярва…
— Елизабет, това не е вярно. — Щеше да я загуби.
— О, много сте убедителен, мистър Андрюз. Не е вярно, че проучвахте баща ми. Не е вярно, че в същото време излизахте с мен. Не е вярно, че…
— Не е вярно. Обичам те — каза Марк, — но не мога да го докажа.
— Само ме лъжеш. Работиш против баща ми и очакваш да ти повярвам, че ме обичаш? Намери си някоя друга. — Тя се строполи на стола. — Върви си, за бога, върви си!
Марк искаше да я докосне, да я прегърне и да й обясни всичко, но знаеше, че не може да каже нито дума. След двайсет и четири часа щеше да й каже — щеше да й каже какво? — дали тя щеше да го изслуша? Отиде до вратата и излезе тихичко. Бе доволен, че Елизабет не виждаше лицето му. Беше я загубил.
Стигна до дома си като в мъгла. Пътниците в колата, която го следеше, бяха нащрек. Когато пристигна, Марк остави ключовете на Саймън и се качи в асансьора.
Черният буик бе паркиран на стотина метра от сградата. Двамата мъже виждаха светлината в апартамента на Марк. Той набра седемте цифри на номера на Елизабет, но остави слушалката и изгаси лампата. Единият от мъжете в буика запали нова цигара, погълна дима и погледна часовника.
10 март 1983, четвъртък
5:00
Директорът се събуди внезапно. Лежеше, обзет от чувство на безсилие; нямаше какво да прави в този час, освен да впери поглед в тавана и да се замисли, но от това не му стана по-добре. Отново, за кой ли път, си припомни събитията от последната седмица. И всеки път оставяше за най-накрая мисълта да отмени цялата операция, което вероятно щеше да позволи на сенатора и съучастниците му да се измъкнат безнаказано. Може би те вече знаеха и се бяха скрили, за да ближат раните си и да се подготвят за нов опит. Каквото и да се случеше, то бе негов проблем.
Сенаторът се събуди в 5:35, облян в студена пот. Цяла нощ не бе успял да мигне за повече от няколко минути. Нощта бе ужасна — раздирана от гръмотевици и полицейски сирени. Именно сирените го караха да се поти. Бе далеч по-нервен, отколкото бе очаквал. Всъщност в три сутринта едва не се обади на председателя, за да му съобщи, че се отказва, въпреки последствията, за които деликатно, но настоятелно му бе намекнато. Но представата за мъртвото тяло на президента до него напомни на сенатора, че никой няма да забрави къде е бил при убийството на Дж. Ф. К., и самият той никога нямаше да забрави къде е бил при смъртта на Е. М. К. Дори това му се струваше по-малко ужасно от мисълта, че името му може да се появи по първите страници на вестниците, репутацията му — да бъде унищожена, а кариерата — провалена. И все пак той едва не бе позвънил на председателя, повече за собствено успокоение, отколкото за нещо друго, въпреки уговорката им да се чуят едва на следващата сутрин, когато председателят трябваше да бъде в Маями.
Никой не бе обърнал внимание на смъртта на петима души, но убийството на Кенеди щеше да отекне по целия свят. Колцина си спомнят двамата неизвестни мъже, убити от влака, пренасящ тялото на Робърт Кенеди във Вашингтон? Никой, но всички помнят смъртта на Робърт.
Сенаторът се загледа безцелно през прозореца, после се извърна. Впери поглед в часовника си — искаше му се да спре времето. Секундната стрелка се движеше неумолимо към 10:06. Сенаторът се зае с приготвянето на закуската и със сутрешния вестник. „Поуст“ съобщаваше, че през нощта в много сгради са възникнали пожари по време на една от най-силните бури в историята на Вашингтон и че Лубър Рън във Вирджиния е излязла от бреговете си и е нанесла огромни щети. Не пишеше почти нищо за Кенеди. Сенаторът съжали, че не може да прочете утрешните вестници днес.
Първият, който се обади на директора, бе Елиът. Той му съобщи, че наблюдението над сенаторите Декстър и Дънкън не е променило ситуацията — макар че Безименния не знаеше каква е ситуацията. Директорът измърмори нещо, довърши яйцето си, изпържено само от едната страна — и прочете описанието на „Поуст“ за страхотната буря, бушувала над Вашингтон през нощта. Погледна през прозореца — времето бе ясно и сухо. „Идеален ден за убийство“, помисли си той. Пепелянката изпълзява навън, когато е слънчево. Докога можеше да изчака, преди да съобщи? Президентът трябва да напусне Белия дом в десет часа. Директорът е длъжен да уведоми шефа на Сикрет Сървис, Х. Стюарт Найт, и ако е необходимо, президента, поне два часа по-рано. По дяволите, ще им каже в последната минута и ще остави обясненията за по-късно! Бе готов да рискува кариерата си, за да пипне този проклет сенатор на местопрестъплението. Но да рискува живота на президента…