Тръгна към Бюрото малко преди шест. Трябваше да бъде там поне два часа преди Андрюз, за да проучи всички сведения, които бе поискал предната вечер. Малцина от старшите му служители бяха спали през нощта, макар сигурно да се питаха каква ли е причината. Щяха да я научат много скоро. Заместникът му, който отговаряше за разследванията, заместникът по планирането на операциите и шефът на криминалния отдел щяха да му помогнат да реши дали да продължи, или да се откаже. Фордът му влезе в подземния паркинг и се насочи към запазеното му място.
Елиът го посрещна при асансьора — винаги го чакаше там, никога не закъсняваше. „Това не е човек, ще трябва да си отиде“, реши директорът. „Ако преди това не се наложи да си отида аз.“ Внезапно осъзна, че има вероятност да връчи оставката си на президента още същата вечер. На кой президент? Реши да не мисли за това — не бе толкова важно; трябваше да съсредоточи вниманието си върху следващите пет часа.
Елиът не каза нищо важно. И Декстър, и Дънкън са разговаряли по телефона през нощта и рано сутринта, но в думите им нямало нищо инкриминиращо. Не очаквали никаква друга информация. Директорът попита къде се намират сенаторите в момента.
— И двамата закусват в домовете си. Декстър — в Кенсингтън, Дънкън — в Александрия. Шестима агенти ги наблюдават от пет часа сутринта и ще ги следят през целия ден.
— Добре. Докладвайте ми незабавно, ако се случи нещо.
— Разбира се, сър.
Следващият бе експертът по дактилоскопия. Когато той пристигна, директорът първо се извини, че го е накарал да работи цяла нощ, макар лицето на служителя му да изглеждаше по-свежо от неговото.
Висок един и шейсет и два, слаб и доста блед, Даниел Съмъртън започна доклада си. Приличаше на дете, което си играе. За него работата с отпечатъци бе не само професия, но и страст. Директорът остана седнал, докато Съмъртън стоеше прав. Ако директорът се изправеше, щеше да се извиси не с една, а с две глави над него.
— Открихме седемнайсет различни показалеца и три палеца — доволно каза Съмъртън. — Обработвахме ги с нинхидрин вместо с йодни пари поради технически причини, с които не смятам да ви отегчавам.
Махна с ръка, за да покаже, че не би си губил времето да дава на директора научно обяснение, тъй като самият директор първи щеше да признае, че това си е губене на време.
— Смятаме, че ще успеем да идентифицираме още два отпечатъка — продължи Съмъртън — и след около два, максимум три часа, ще ви предоставим разпечатка за всичките.
Директорът погледна часовника си — вече бе 6:45.
— Браво! Точно навреме. Съобщете ми резултатите — дори да са отрицателни — колкото се може по-скоро и, моля ви, изкажете благодарност на целия си екип за това, че работи през нощта.
Специалистът по дактилоскопия напусна кабинета, нетърпелив да се върне към седемнайсетте показалеца и трите палеца. Директорът натисна копчето на интеркома и помоли мисис Макгрегър да повика заместника по планирането на операциите.
Две минути по-късно Уолтър Уилямс вече стоеше пред него.
Висок един и осемдесет, рус, със слабо, бледо лице с огромно чело, веселяк, Уилямс бе известен във ФБР или като Мозъка, или като У. У. Основното му задължение бе да ръководи мозъчния тръст на Бюрото, който се състоеше от шест души — те не бяха на неговото ниво, но все пак бяха много способни хора. Директорът често го предизвикваше с хипотетични въпроси и отговорите, които У. У. даваше, след време обикновено се оказваха правилни. Директорът се доверяваше на преценката му, но днес не можеше да рискува. У. У. трябваше да отговори убедително на хипотетичния въпрос от предната вечер. В противен случай директорът щеше да позвъни на президента.
— Добро утро, сър.
— Добро утро, У. У. До какво решение достигна относно онзи малък проблем?
— Изключително интересно… Честно казано, смятам, че отговорът е лесен, дори когато разглеждаме ситуацията от всеки ъгъл.