Телефонът иззвъня.
„По дяволите!“
Осея пода с капки, докато пресичаше стаята. Сърцето му затуптя по-силно. Обаждаше се Матсън.
Матсън и председателят се бяха върнали от апартамента на Марк в 2:35 сутринта — бяха си свършили работата. Матсън се бе успал с половин час. От проклетия хотел бяха забравили да го събудят — в наше време не можеш да разчиташ на никого. Веднага щом се бе събудил, телефонира на председателя.
Ксан се бе настанил на върха на крана и бе в готовност — вероятно единственият от тях, който продължаваше да спи.
От председателя продължаваха да се стичат капки вода, но той бе доволен. Затвори телефона и се върна под душа. По дяволите, водата пак бе студена!
Матсън мастурбираше. Правеше го винаги когато бе нервен и му предстоеше да убива.
Едуард Кенеди се събуди в 7:35. Обърна се на другата страна и се опита да си спомни съня, но не успя и остави мисълта си да се рее. Днес щеше да отиде в Капитолия и да защити законопроекта си за контрол върху оръжията преди специалното заседание на Сената. Сетне щеше да обядва с всички главни противници и поддръжници на закона. След като законопроектът бе одобрен от комисията — в което никога не се бе съмнявал — Кенеди бе насочил усилията си към последния ден на дебатите. Сега вече той имаше превес. Усмихна се на Джоан, въпреки че тя бе с гръб към него. Дебатите щяха да бъдат оспорвани и той нямаше търпение да отиде в Кемп Дейвид и да прекара повече време със семейството си. „Трябва да ставам, по-голямата част от Америка отдавна е на крак, а аз съм още в леглото“, помисли си той. Все пак на будната част от Америка не й се бе наложило да вечеря снощи със сто и осемдесет килограмовия крал на Тонга, който не искаше да си тръгне, та се наложи едва ли не да го изхвърлят от Белия дом. Президентът не бе напълно сигурен дали може да посочи Тонга на картата. Знаеше, че е някъде в Пасифика, но това бе голям океан. Затова остави Ейб Чейз, държавния секретар, да поддържа разговора — той поне знаеше къде точно се намира Тонга — и се бе строполил в леглото около 2:00 сутринта.
Спря да мисли за това и стъпи на пода — или по-точно на президентския герб. Проклетият знак бе навсякъде с изключение на тоалетната хартия. Знаеше, че когато слезе за закуска, в трапезарията ще намери третото издание на „Ню Йорк Таймс“, третото издание на „Вашингтон Поуст“ и първите издания на „Лос Анджелис Таймс“ и „Бостън Глоуб“, които трябваше да прочете. Статиите, в които се споменаваше името му, щяха да бъдат оградени с червено. Освен вестниците го очакваше и преглед на вчерашните новини. Как успяваха да ги подготвят, преди той още да се е облякъл?
Влезе в банята и пусна душа; налягането на водата бе точно колкото трябваше. Започна да обмисля как да убеди колебаещите се в Сената, че законопроектът трябва да бъде приет. Мислите му бяха нарушени от усилията му да насапуниса гърба си. „Президентите все още трябва да правят това сами“, помисли си той.
Марк трябваше да бъде при директора след двайсет минути. Провери пощата си — само едно писмо от „Американ Експрес“, което остави на кухненската маса, без да го отваря.
Прозяващият се О’Мали седеше във форда си на стотина метра по-нагоре по улицата. С облекчение щеше да докладва на директора, че Марк е напуснал сградата и разговаря с чернокожия прислужник от гаража. Нито О’Мали, нито Томпсън бяха докладвали, че предната вечер са изгубили Марк за няколко часа.
Марк заобиколи сградата и изчезна от погледа на мъжа в синия форд. Това не го обезпокои. О’Мали бе проверил местоположението на мерцедеса още преди час; изходът бе само един.
Когато сви зад ъгъла, Марк забеляза един червен фиат. „Прилича на този на Елизабет, помисли си той, с изключение на изкривената броня.“ Вгледа се по-внимателно и видя, че наистина е нейната кола. Елизабет седеше вътре и го гледаше. Марк отвори вратата. Въобще не го интересуваше, че може да е в ролята на Рагани, а тя — на Мата Хари. Седна до нея. И двамата помълчаха, докато изведнъж заговориха едновременно и се засмяха нервно. Тя опита отново. Марк я слушаше, без да я прекъсва.
— Дойдох да ти се извиня, че снощи бях толкова сприхава. Трябваше да ти дам още един шанс. Не искам да спиш с дъщерите на други сенатори — каза тя и се опита да се усмихне.
— Аз съм този, който трябва да се извини, Лиз. Довери ми се. Каквото и да се случи, нека се срещнем довечера и тогава ще ти обясня всичко. А сега не ме питай нищо и ми обещай, че каквото и да се случи, ще се срещнем довечера. Ако и след това наистина искаш да се разделим, ще си отида.