— Да, сър. Хубаво е да си жив.
— Ако останеш жив и след единайсет, млади човече, те очаква дълъг живот, но все още не знаем дали е Декстър или Дънкън. Според мен е Декстър.
Директорът отново погледна часовника си: 8:30 — оставаха деветдесет и шест минути.
— Някакви нови идеи?
— Да, сър, мисля, че Елизабет определено не е замесена. Тази сутрин тя спаси живота ми. Едва ли щеше да го направи, ако искаше да умра.
— Съгласен съм, но това не оневинява баща й.
— Сигурно не би убил човека, който има намерение да се ожени за дъщеря му.
— Сантиментален си, Андрюз. Човек, който възнамерява да убие президента, пет пари не дава за гаджетата на дъщеря си.
Телефонът иззвъня. Обаждаше се Бил Гън.
— Добре, прочети го. — Директорът слушаше внимателно. — Добре. Предай го на радиото, телевизията и вестниците и пусни второто съобщение в единайсет, не по-рано. Благодаря, Бил.
Директорът затвори телефона.
— Поздравления, Марк. Сега ти си жив мъртвец и също като Марк Твен ще прочетеш собствения си некролог. Така, ето и последните новини. Триста агенти покриват територията на Капитолия и околностите му. В мига, в който президентският автомобил пристигне, районът ще бъде блокиран.
— Ще го оставите да отиде в Капитолия? — Марк беше поразен.
— Изслушай ме внимателно, Марк. От девет часа нататък ще ме информират ежеминутно за движението на двамата сенатори. Те са следени от шестима агенти. В девет и петнайсет самите ние ще излезем на улицата. Когато това се случи, ще бъдем там. След като аз нося отговорността, ще я нося лично.
— Да, сър.
Интеркомът иззвъня.
— Търси ви мистър Съмъртън. Желае да го приемете спешно, сър.
Директорът погледна часовника си: 8:45. Точно на минутата, както бе обещал.
Даниел Съмъртън влезе забързано. Изглеждаше доста доволен от себе си. Заговори направо по същество:
— Открихме един от отпечатъците в криминалния архив, сър. Казва се Матсън, Ралф Матсън. — Съмъртън подаде снимка на Матсън и увеличения отпечатък от палец.
— Има нещо, което няма да ви хареса, сър. Той е бивш агент на ФБР.
Подаде служебната карта на Матсън, за да може директорът да я разгледа. Марк погледна снимката. Това беше православният свещеник — голям нос, масивна брадичка.
— В него има някакъв професионализъм — казаха едновременно директорът и Марк.
— Браво Съмъртън. Направи веднага триста копия от снимката и ги предай на заместник-директора по разследванията. Веднага!
— Да, сър.
Специалистът по дактилоскопия излезе бързо, доволен от себе си. Те търсеха точно този палец.
— Мисис Макгрегър, свържете ме с мистър Роджърс.
Заместник-директорът се обади и Тайсън му съобщи новината.
— Да го арестувам ли, ако го забележа?
— Не, Мат. След като го откриете, го следете незабелязано. Информирайте ме непрекъснато. Арестувайте го в 10:06. Ако настъпят някакви промени, ще те уведомя.
— Да, сър. Съобщихте ли на Сикрет Сървис?
— Да.
Директорът тръшна телефона. Погледна часовника си: 9:05. Натисна един бутон и в стаята влезе Елиът.
— Къде са двамата сенатори?
— Дънкън е в дома си в Александрия. Декстър току-що напусна Кенсингтън и се насочва към Капитолия, сър.
— Остани тук, в кабинета, Елиът, и поддържай връзка с мен и заместник-директора на улицата. Не напускай стаята нито за миг. Ясно ли е?
— Да, сър.
— Ще използвам четвърти канал. Хайде, Андрюз, да тръгваме.
Двамата излязоха и оставиха Безименния сам.
— Мисис Макгрегър, ако някой ме търси, свържете го със специален агент Елиът в кабинета ми. Той знае как да ме открие.
— Да, сър.
Няколко минути по-късно директорът и Марк вече вървяха по Пенсилвания авеню по посока към Капитолия. Марк си сложи тъмните очила и вдигна яка. По пътя си срещнаха няколко агенти. Нито един от тях не поздрави директора. На ъгъла на „Пенсилвания“ и Девета улица се разминаха с председателя, който тъкмо си палеше цигара и поглеждаше часовника си: 9:30. Той се придвижи към края на тротоара; след него остана купчина угарки. Директорът ги погледна: мърляч, трябва да го глобят сто долара. Отминаха го.
— Хайде, Тони, обади се.
— Тони е, шефе. Буикът е готов. Току-що чух по радиото, че онзи хубавец, Андрюз, е мъртъв.