Директорът затвори, преди Марк да успее да му отговори.
19:00
Марк пристигна в Джорджтаун в седем вечерта. Следобед бе присъствал на погребението на Саймън и бе изказал съболезнованията си на потресените му родители. Те имаха още пет деца, но това не бе утешение. Мъката им разпали в Марк жаждата за живот.
Елизабет бе облечена в червената копринена блуза и черната пола, които носеше, когато се запознаха. Заля го с поток от думи.
— Не разбирам какво е станало. Баща ми се обади и каза, че си се опитал да спасиш живота на сенатор Дънкън. Какво си правил там? Баща ми беше много разстроен от стрелбата. Защо си го следил? Той бил ли е в опасност?
Марк я погледна право в очите.
— Не, той не беше замесен по никакъв начин. Така че да не започваме отново.
Тя все още не разбираше.
Когато пристигнаха в Rive Gauche оберкелнерът ги посрещна с отворени обятия.
— Добър вечер, мистър Андрюз, радвам се да ви видя отново. Не си спомням да сте резервирали маса.
— Не, тя е на мое име, доктор Декстър — каза Елизабет.
— О, да, разбира се. Заповядайте.
Вечеряха миди на скара и пържола без гарнитура с две бутилки вино.
По пътя към дома й Марк пя почти през цялото време. Когато пристигнаха, той я хвана здраво за ръка и я въведе в тъмната дневна.
— Ще те прелъстя. Никакво кафе, никакво бренди, никаква музика. Просто ще те прелъстя.
Паднаха на дивана.
— Прекалено пиян си.
— Почакай и ще видиш.
Той я целуна силно и продължително по устните и започна да разкопчава блузата й.
— Сигурен ли си, че не искаш кафе? — подразни го тя.
— Напълно.
Марк бавно измъкна блузата й от полата и с едната ръка започна да я гали по гърба, а с другата — по крака.
— Да пусна ли музика? — унесено попита тя. — Нещо специално.
Елизабет включи уредбата. Отново Синатра, но този път с подходяща песен:
Тя се отпусна в ръцете на Марк.
Той свали ципа на полата й. В полумрака краката й изглеждаха слаби и красиви. Погали я нежно.
— Ще ми кажеш ли истината за днешния ден, Марк?
— По-късно, скъпа.
— Когато свършиш с мен?
Свали ризата си. Елизабет впери поглед в превръзката на рамото му.
— Ранили са те при изпълнение на служебния дълг?
— Не, последната ми любовница ме ухапа.
— Сигурно е разполагала с повече време от мен.
Притиснаха се един към друг.
Марк остави телефона отворен — не и тази вечер, Юлий.
— Не мога да се свържа, сър — каза Елиът. — Непрекъснато дава заето.
— Опитай пак, опитай. Сигурен съм, че е там.
— Да помоля ли телефонистката?
— Да, да — нетърпеливо отвърна директорът.
Директорът зачака, почуквайки с пръсти по бюрото в стил „Кралица Ана“. Загледа се в червеното петно и се запита как ли се е получило.
— Според телефонистката телефонът е оставен отворен, сър. Да я помоля ли да използва сервизен сигнал; това със сигурност ще привлече вниманието му.
— Недей, Елиът, прибирай се у дома. Ще му се обадя утре сутринта.
— Да, сър. Лека нощ, сър.
„Той трябва да си отиде — да се върне в Охайо или където и да е“, помисли си директорът, преди да изгаси осветлението и да си тръгне за вкъщи.
11 март 1983, петък
7:00
Марк се събуди пръв, може би защото се намираше в чуждо легло. Обърна се и погледна Елизабет. Тя никога не слагаше грим и сутрин изглеждаше също толкова хубава, колкото и по всяко друго време на деня. Марк погали нежно черните й къдрици. Тя се събуди, обърна се към него и го целуна.
— Иди и си измий зъбите.
— Колко романтично започва денят — каза Марк.
— Когато се върнеш, ще бъда будна.
Тя се прозя и се протегна.
Марк взе „Пепсодент“-а — едно от нещата, които щеше да промени. Той предпочиташе „Маклийнс“ — и се опита да прецени в коя част на банята ще остави тоалетните си принадлежности. Когато се връщаше в спалнята, видя, че телефонът все още е изключен. Погледна часовника си: 7:05. Легна отново.
Елизабет стана.
— Само минута — каза тя.
„Във филмите никога не става така“, помисли си Марк.
Тя се върна и легна до него. След няколко секунди каза: