Аз полетях втори, пак за шест месеца. В интервал от по една седмица след мен излитаха Крайтън, Мегов, Мелконян, Финци. В продължение на още една година се изпращахме и посрещахме без засечка, в различни краища на полигона, но впечатленията ни съвпадаха почти напълно. Наистина сякаш падахме без парашут с усещане за ускорение, но и без да свисти насреща ти вкоравен въздух; в тъмен тунел, чиито стени обаче фосфоресцираха бледо и далечно с мъглявите цветове на дъгата. Това, изглежда, е нещо като Доплеров ефект върху времепространствения фон на Вселената. Бих определил това „падане“ и като всмукване — тунелът ни всмукваше сякаш със сила, чиято степен не може да се определи, за да ни изплюе леко на другия си край в определеното време. Падахме шест секунди и нито мозъкът ни, нито сетивата прекратяваха нормалната си дейност през тия шест секунди, които ни отнасяха шест месеца напред. В последната милионна частица от шестата секунда парадоксалното движение, изглежда, се превръщаше в обикновено движение, но ударът бе толкова краткотраен, че се умъртвяваше още в металния плат на скафандъра. Долавяше се като електрически удар с нищожен ампераж. Чоглавите усещания ни връхлитаха после, защото — броил си наум от двайсет и едно до двайсет и седем, а щом си отново в състояние да погледнеш часовника и датника му, виждаш, че са минали шест месеца.
След като се изреди цялата група хрононавти, почнахме да тормозим учените с бурното си нетърпение, та и те склониха да забравят някои свои немаловажни съображения. Въпреки денонощните си изследвания, те още не бяха сигурни какво става в организма ни през това време. Шест до осеммесечните пробни полети не даваха забележими изменения в тялото на хора като нас, свикнали на всякакви изпитания. Просто трябва да се провери, настояваше Тюнин, все така напирайки с малко показната си готовност за саможертва. Просто трябва да се провери! И твърдоглаво им развиваше най-елементарната хипотеза за сигурността на полета: Човечеството отдавна е умиротворено и поумняло, та нямало опасност да се самоунищожи в следващите сто години по някакъв неразумен начин. Прогнозите за положението на планетата в Слънчевата система също не предвещавали катаклизми, начинът на приземяване е безопасен… Така че, твърдеше Тюнин, дори внуците ни да са се отказали от това откритие и да няма кой да ме върне, ако случайно не падна в гърлото на някой действуващ вулкан, и след сто години ще си доживея спокойно старините, без да ви тегна на съвестта…
И отлетя. С музика, с „ура“ и цял джоб послания до нашите правнуци. Ако, както бе изчислено теоретически, тия сто и двайсет минути полет до стоте години напред представляват и толкова минути субективно време, Тюнин щеше да кацне при тях по-млад навярно и от тия, които щяха после да ни го върнат. Не ни ли го върнеха пък, двамата му току-що проходили сннове-близначета, можеха да участвуват след сто години в посрещането му като престарели старци и да се дивят на своя трийсет и шест годишен баща. За всеки случай обаче ние си му устроихме точно на сто и двайсетата минута след гигантския енергетичен взрив, разтърсил полигона, едно шумно въображаемо посрещане. Пак с „ура“ и музика, но облечени в къси гащички и с плакати от рода на „Добре дошъл, прадядо!“ „Как ти е простатата, деденце?“ и прочее. Не твърдя, че беше особено весело, въпреки че се надвиквахме до прегракване. Пред неизвестността — а по-голяма неизвестност от тая, здраве й кажи! — няма как да ти е истински празнично.
И зачакахме, а чакането пък хептен не е весело занимание. Поне не трая дълго. Единадесет дена. Откри го портиерът зад главната сграда на управлението. Познахме го по изкаляния хрононавтски скафандър, който обаче съдържаше тялото на един полумъртъв старец. Едва успяха да го съживят в болницата за няколко часа. От тях само няколко минути той прекара в съзнание. Говореше несвързано или поне на нас тогава ни се стори несвързано. За гори и поляни разказваше, за маймуни и лъвове, конто го обикаляли любопитно, а после изведнъж нещо го нападнало и повече нищо не помнел, освен че отново е летял безкрайно дълго в познатия дъгоцветен тунел. Но посланията липсваха от джоба на надувния му скафандър. На настоятелните въпроси, давал ли ги е някому, вземал ли ги е някой от джоба му, само клатеше глава на изпосталялата си шия. И главата му не спря да се върти в тъжно старческо недоумение, докато издъхна.
Можехме да не вярваме на бълнуванията му за маймуни и лъвове, защото във вградената в скафандъра миниатюрна кннокамера нямаше запечатан никакъв образ, но нали той все пак бе летял? Нашите транслатори не са в състояние да го върнат, значи някой или нещо бе го върнало? Ако по непредвидени обстоятелства полетът му е преминал по някакъв стогодишен, леко деформиран пространствено-временен кръг, започващ от транслатора и свършил на петдесет километра от него, зад сградата на управлението, бихме могли да проумеем някак остаряването му. Видът му наистина бе на сто и трийсет годишен старец, рухнал на смъртния си одър. Тюнин обаче многократно потвърди, че е имало прекъсване на полета, че се е движил сред гора и по поляни, че е виждал слънце и животни, че е отварял шлема си и е дишал естествен въздух. На животните и горите ние пак не вярвахме, но в миговете на доказано ясно съзнание той твърдо ни увери, че е разграничил двете пътувания, че помни дори какво е мислил и усещал през време на второто. Това за съжаление не смогна да ни каже. Нито изкуственото сърце, нито изкуственото хранене на мозъка успяха да предотвратят бързото разпадане на така внезапно престарелия му организъм.