Еднократният опит нищо не доказва — това и учениците го знаят, а нас, професионалните изпитатели, участта на Тюнин, макар и да ни потресе, не ни уплаши. Щяхме да си умрем поне в своето си време, сред приятели. След Тюнин идех аз наред. Така бе се установило още от самото начало, но избраха Крайтън, понеже бил най-млад в екипа ни. Ако се върнел като Тюнин, съществувала вероятността да поживее още някоя и друга година или поне месец повече, та и повечко да ни разкаже. Бърникаха още половин година из транслаторите, пренастройваха ги, за да не се получавал тоя хипотетичен кръг в пространството, а през това време усилено подмладяваха Крайтън с всякакви процедури. Подмладяваха, естествено, и нас покрай него. Медицината бе доста напреднала в това отношение, та наистина заприличахме на двайсетгодишни момченца, но тия „момченца“ вече не размахваха смешни плакати, когато изпратиха поредния си другар.
Крайтън не се върна. Не на единайсетия ден, не и на единайсетия месец. Не го откриха нито на полигона, нито на цялото земно кълбо, известено да докладва, ако забележи някъде странен непознат старец, който може би разправя спомени за лъвове, за маймуни, за доплерови тунели и за живота в бъдещето. Човечеството съгледа сред себе си доста на брой странни и жадни за слава старци. Всичките имаха чудесни свежи спомени от бъдещето, някои дори разправяха как са се били с лъвове в Доплерови тунели, но никой от тях не излезе Крайтън. Дали тия любопитни лъвове на бъдещето все пак не бяха го изяли?
Това вече стресна екипа ни. Престанахме да спорим чий ред е и кой е с по-млади клетки от другите. Неколцина поискаха да се оттеглят от експеримента, докато не бъде изяснено поне теоретически новото положение. Аз се явих доброволец.
Не искам да си приписвам безпрнмсрна храброст. Просто съдбата на потомствен космонавт и необщителният ми характер отдавна бяха ме превърнали в откъснат от Земята самотник. Родителите ми загинаха млади. Жената, която обичах, избяга от мен чак на Марсовите луни, преди да бе ми родила дете. Живи бяха действително само баба и дядо, на които се обаждах веднъж в годината отнякъде, колкото да видят, че внукът им, въпреки опасната си професия, все още се шляе по света. След гибелта па бляскавия Тюнин, от когото се възхищавах още в астропилотското училище, след незавръщането на очарователно лекомисления Крайтън, когото аз бях въвел в професията и го обичах като син, самотата ми стана двойно по-тежка. Ето защо не ми струваше кой знае колко да я пожертвувам, за да дам възможност на учените поне за един трети експеримент, преди да потънат в повторната теоретическа разработка ча епохалното си откритие. При положение, че от двама хрононавти един бе се върнал, а един не, третият щеше поне статистически да им потвърди нещичко.
Отново пренастроиха транслаторите на приблизителната фокусировка, с която бе излетял Тюнин, та — кръг не кръг — да се върна в някакъв вид. Заредиха в скафандъра ми нов тип звуко– и видеозаписни автомати. В часовете за медитация се прощавах завинаги със света и себе си и все не успявах истински да се простя. Мъждукаше в мен някаква наивна надеждица, която приличаше на интуиция. Пък интуицията ми, кажи-речи, никога не ме е лъгала, многократно съм я изпробвал в Космоса и на Земята. Тя подмолно ме убеждаваше, че ще бъда „разрешаващият нещата“ трети, че най-малкото ще свия по този начин десетилетията самотен живот, които още ме очакваха, до едно няколкодневно полезно на науката ядро.
Полетът ми не се отличаваше много от изпитаните вече шест секунди в тъмния тунел с фосфоресциращите сякаш през мъгла дъгоцветни стени. Като физическо усещане — защото двата часа са си два часа и понякога могат да измъчат душата ти с безкрайния ред на миговете си. Опитах се да видя нарочно големия хронометър с вграден в него компютър на ръкава ми, но не помръдна нито ръката ми, нито главата. „Всмукването“ този път бе толкова силно, че сякаш бе залепило всичко в мен, което можеше да се движи. Тялото ми хем летеше като през някаква осезаема маса, хем тя го пропускаше без съпротива, хем бе го превърнала в неподвижен пашкул. Навярно шестте секунди на първия полет не са били достатъчни, за да открием този парадокс на движението в тунела. Залисията с него ми попречи навреме да почна да броя, но числата в мозъка ми се занареждаха нормално и безпрепятствено. Броих до осемдесет и три. Не бях изрекъл наум следващото осемдесет, когато през мен премина като оживяване тръпката на оная милионна частица от секундата на допира до материално тяло. Трябва неволно да съм затворил очи, още щом съм започнал да броя, за да се съсредоточа в него. Сега почаках малко, после ги стиснах силно и се усетих жив. Преглътнах — гърлото ми също бе оживяло. Рекох си „Готово!“ и го чух в мозъка си, чиито токове сякаш не бяха преставали да се движат по привичните си пътища. Едва тогава се реших да вдигна клепачи.