По петите на човека потичваше куче, голям местен хъск, истински вълк със сива козина, който нито по външност, нито по нрав се отличаваше от своя събрат, дивия вълк. Страшният студ потискаше кучето. То чувствуваше, че не е време за пътуване. Неговият инстинкт му подсказваше по-вярно, отколкото разумът на човека. Всъщност не беше петдесет градуса под нулата, а много по-студено и от шестдесет градуса, даже и от седемдесет. Беше седемдесет и пет под нулата. Тъй като точката на замръзване по Фаренхайт е тридесет и два градуса над нулата, това означаваше, че студът е сто и седем градуса. Кучето не разбираше нищо от термометри. Вероятно в неговия мозък нямаше ясна представа за силата на студа, каквато имаше в мозъка на човека. Но-животното притежаваше инстинкт. Обхвана го смътно, но силно чувство на опасение; то се прокрадваше край краката на човека, следваше всяко негово движение, като че очакваше той да стигне до някой стан или да се подслони някъде, за да запали огън. Кучето познаваше огъня и сега му се искаше да има огън или поне да се зарови под снега и да се сгуши на топло, далеч от студа.
Парата от дишането му се беше поледила по козината в изящен леден прах; особено челюстите, му-
муцуната и клепачите бяха целите побелели. Рижавата брада и мустаците на човека също бяха заскрежени, но много повече; скрежът се бе превърнал в парче — лед, което увеличаваше своите размери с всяко издишване на топъл въздух. При това човекът дъвчеше тютюн и неговият леден намордник така сковаваше устните му, че не можеше да изчисти брадата си, когато изплюваше тютюневия сок. В резултат на това кристалната му брада с цвят на кехлибар непрекъснато се удължаваше. Ако човекът паднеше на земята, тя щеше да се пръсне като стъкло на малки крехки парченца. Но човекът не обръщаше внимание на този израстък. Това бе наказанието на всички, които дъвчеха тютюн в тази страна, а той вече два пъти беше изживял подобни големи студове. Не така силни като сегашния — той съзнаваше това, но от спиртния термометър при Шестдесета миля знаеше, че студът тогава беше достигнал петдесет градуса под нулата първия път и петдесет и пет — втория.
Той вървя няколко мили през равната, покрита с дървета местност, пресече едно обширно пространство, покрито с тъмнокафяв тютюн, и се спусна по брега към замръзналото корито на малката река. Това беше потокът Хендерсън и човекът разбра, че се намира на десет мили от неговото разклонение. Той погледна часовника си. Стрелките показваха десет. Човекът изминаваше четири мили на час и изчисли, че ще стигне до разклонението към дванадесет и половина. Той реши да отпразнува това събитие, като изгълта обяда си там.
Кучето отново се спусна по петите му, подвило унило опашка, когато човекът тръгна по коритото на потока. Следите от последната шейна, минала оттук, едва се забелязваха, а върху следите на кучетата имаше няколко инча сняг. Цял месец никой не беше минавал по замръзналия поток. Човекът продължаваше да върви упорито напред. Той не беше свикнал да размишлява, а сега нямаше и за какво да се мисли освен за това,, че трябва да изяде обяда си при разклонението на потока и че към шест часа ще бъде при другарите си в стана. Нямаше с кого да говори, но даже и да имаше, това не би било възможно поради ледения намордник на устата му. Така че той
продължаваше да дъвче монотонно тютюна и да удължава кехлибарената си брада.
От време на време му минаваше мисълта, че е много студено и че никога досега не е изпитвал такъв студ. Докато вървеше, той разтриваше скулите и носа си с опакото на пъхнатата в ръкавицата ръка. Вършеше това машинално ту с едната, ту с Другата ръка. Но в момента, щом спреше, скулите му ставаха безчувствени, а в следващия миг преставаше да чувствува и върха на носа си. Беше сигурен, че бузите му ще измръзнат. Знаеше това и много съжаляваше, че не се бе запасил с предпазител за нос като този, който носеше Бъд при такова време. с Този предпазител покриваше бузите и пазеше и тях от измръзване. Но в края на краищата това не беше толкова важно. Какво представляват едни измръзнали бузи? Ще го поболят и толкоз; голяма
работа!
Човекът не мислеше за нищо, но вниманието му
беше изострено и той забелязваше отклоненията на коритото и натрупаните трупи и винаги внимаваше много къде стъпва. Веднъж, като минаваше по една извивка на коритото, той подскочи рязко като подплашен кон встрани от мястото, по което вървеше, и се върна няколко крачки назад по пъртината. Той знаеше, че потокът е замръзнал чак до дъното — в никой поток не би останала вода в такава арктическа зима, — но му беше известно също така, че има изворчета, които се спускаха от склоновете и се стичаха под снега и върху леда на замръзналия поток. И най-силният студ не можеше да скове тия изворчета и човекът познаваше опасността, която криеха. Това бяха същински капани. Под снега се образуваха малки езерца, дълбоки три инча или три стъпки. Понякога ги покриваше тънка корица лед, която от своя страна беше покрита със сняг. На места ледената коричка и водата се редуваха така, че ако някой попаднеше отгоре, почваше да потъва все по-надолу и по-надолу и понякога се измокряше чак до