кръста.
Затова човекът подскочи така уплашено. Той бе усетил, че снегът под краката му се огъва и бе чул пращенето на скритата под снега ледена корица. Да измокриш краката си при такава ниска температура бе не само неприятно, но и опасно. В най-добрия
случай това би означавало забавяне, защото щеше да се принуди да спре и да запали огън, на който да топли босите си крака, докато се сушат чорапите и мокасините. Той се спря, разучи коритото на потока и бреговете му и реши, че водата блика отдясно. Помисли за миг, като разтриваше носа и бузите си, след това заобиколи отляво, като ходеше предпазливо и преди да стъпи, опипваше мястото с крак. Като премина опасното място, той постави прясна хапка тютюн в устата си и закрачи с четири мили в час.
През следващите два часа той се натъкна на няколко капана. Обикновено снегът над скритите езерца беше хлътнал и предупреждаваше за опасността. И все пак веднъж за малко не пропадна, а друг път, подозирайки опасността, принуди кучето да върви напред. То не искаше да се подчини. Дърпаше се, докато човекът не го бутна напред; тогава то затича бързо през белия, гладко навалял сняг. Изведнъж пропадна, зацапа на една страна и излезе на безопасно място. Беше измокрило предните си лапи и водата, която се беше задържала по тях, почти мигновено се превърна в лед. То се опита веднага да оближе леда от краката си, след това легна по корем на снега и започна да изгризва леда, заседнал между пръстите му. Кучето вършеше това инстинктивно. Ако оставеше леда между пръстите, лапите му щяха да се натъртят. То не знаеше това. Просто се подчиняваше на тайнствения подтик, който идеше от дълбините на съзнанието му. Но човекът знаеше, защото имаше опит. Той свали ръкавицата от дясната си ръка и помогна на кучето да откърти ледените парченца. Ръката му стоя открита не повече от една минута и той се учуди на бързината, с която пръстите му се вкочаниха. Сигурно беше много студено. Нахлузи бързо ръкавицата и започна силно да удря ръка в гърдите си.
Към дванадесет часа стана най-светло. Слънцето все още беше твърде далеч на юг по своя зимен път, за да освети хоризонта. Изпъкналостта на земята скриваше слънцето от потока Хендерсън, покрай който под ясното обедно небе, без да хвърля никаква сянка, се движеше човекът. Точно в дванадесет часа и половина той пристигна при разклонението на потока. Беше доволен от бързината, с която се бе
движил. Ако успееше да я запази, щеше непременно да пристигне при момчетата към шест часа. Той разкопча палтото и ризата и измъкна обяда си. Това действие не трая повече от петнадесет секунди, но и за това кратко време вцепенението обхвана голите му пръсти. Той не си сложи ръкавицата, а вместо това удари силно ръката си дванадесетина пъти в бедрото. След това седна да се нахрани на един покрит със сняг дънер. Болката, която последва, след като беше удрял ръката си в бедрото, престана толкова бързо, че той се изплаши. Не успя да сложи даже и хапка в устата си. Отново заудря пръстите си и сложи ръкавицата, след това оголи другата си ръка, за да може да се нахрани. Опита се да отхапе от сандвича, но му попречи ледът около устата, беше забравил да запали огън и да го стопи. Засмя се на глупостта си и като се смееше, почувствува как вцепенението пропълзява в оголената му ръка. Забеляза също, че пощипването в пръстите на краката, което почувствува в началото, когато сядаше, беше започнало да изчезва. Чудеше се дали пръстите му са топли или вкочанени. Размърда ги в мокасините и реши, че са безчувствени.
Той нахлузи бързо ръкавицата си и се изправи. Беше се поуплашил. Започна да тропа с крака, докато пощипването отново се възвърна. Наистина е студено, мислеше си той. Оня човек от Серния ручей беше казал истината, когато обясняваше колко студено ставало понякога по тези места. А той му се бе присмял тогава. Това показва, че човек не бива да бъде прекалено сигурен в някои неща. Нямаше никаква грешка, наистина беше много студено. Той се движеше нагоре-надолу, тропаше с крака, удряше ръце една в друга, докато възвърналата се топлина разсея безпокойството му. След това извади кибрит и се зае да пали огън. Събра дърва за горене от младата горичка, където водите на реката, придошли от миналата пролет, бяха натрупали много клонки. Внимателно от малък огън той скоро разпали голяма клада, над която стопи леда от брадата си и под чиято закрила изяде храната си. За момент студът беше надхитрен. Кучето, доволно от огъня, се изтегна на такова разстояние, от което можеше да се топли, без да се опърли.