д даже и по-големи клонки, които да използува, след като се разгори огънят. През цялото време кучето седеше и го наблюдаваше с тъжен, копнеещ поглед, защото очакваше от човека огън, а огънят се бавеше. Когато всичко беше готово, човекът бръкна в джоба си за второ парче брезова кора. Знаеше, че кората е там и въпреки че не можеше да я почувствува с пръстите си, чуваше ясно нейното шумолене, докато я търсеше. Колкото и да се мъчеше, не успя да я хване. През цялото време в съзнанието му се въртеше мисълта, че краката му замръзват. Тази мисъл го хвърляше в тревога, но той се бореше с нея и се мъчеше да остане спокоен. Надяна ръкавиците си със зъби, размаха ръце напредназад,и заудря с всички сили длани в бедрата си. Той вършеше това седнал, след това се изправи и пак продължи;
а кучето през това време седеше на снега, обвило предните си лапи с топлата си пухеста вълча опашка, и наблюдаваше човека, наострило съсредоточено напред вълчите си уши. А човекът, докато размахваше ръце и ги удряше в бедрата си, чувствуваше как в него се надига долна завист към животното, което беше на топло и безопасно място в своята естествена одежда.
След малко усети първите смътни признаци на чувствителност в премръзналите си пръсти. Слабото гъделичкане постепенно се усили, докато се превърна в щипеща, мъчителна болка, която човекът посрещна със задоволство. Той свали ръкавицата от дясната си ръка и извади брезовата коричка. Голите му пръсти отново започнаха да се вцепеняват. След това извади снопче серни клечки кибрит. Но страшният студ беше пропъдил живота от неговите пръсти. В усилията си да измъкне една от клечките, изпусна цялото снопче и то падна на земята. Опита се да го вдигне, но не успя. Безчувствените пръсти не можеха нито да хващат, нито да държат. Стана много внимателен, отпъди от съзнанието си мисълта за замръзващия си нос, за краката и бузите си и посвети цялото си внимание на кибрита. Той бе нащрек, като използуваше зрителното си възприятие вместо осезанието, и когато видя как пръстите му обгръщат снопчето кибритени клечки, той ги затвори — по-точно пожела да ги затвори, — но връзката с тях беше прекъсната и те не се подчиниха. Нахлузи ръкавицата на дясната си ръка и започна да я д:
удря яростно в коляното. След това притисна клечките между двете си ръце, като загреба и част от снега, и ги постави на колената си. Но това не беше достатъчно. След няколко опита успя да задържи снопчето между пъхнатите си в ръкавиците ръце. Той ги поднесе към устата си. Ледът започна да пука и хрущи, когато с отчаяно усилие отвори уста. Издаде устни, сви горната и започна да драска снопчето със зъби в стремежа си да захапе една от клечките. Успя да отдели една, която пусна на скута си. Но с това не се свършваше работата. Сега пък не можеше да я вдигне. След малко измисли начин. Вдигна клечката със зъби и започна да я търка о крака си. Двадесет пъти драска безуспешно, докато най-сетне успя да я запали. Когато пламна, той я поднесе към брезовата коричка. Но димът от изгорялата сяра влезе в ноздрите му, оттам в дробовете и го накара да се закашля конвулсивно. Клечката падна върху снега и угасна.
„Старецът от Серния ручей е прав — помисли си той, като потисна отчаянието си, — човек наистина трябва да пътува с другар, когато температурата мине петдесет градуса под нулата.“ Той отново заудря ръцете си, но те оставаха безчувствени както преди. Внезапно издърпа ръкавиците със зъби и оголи и двете си ръце. Стисна цялото снопче между дланите на ръцете си. Раменните му мускули не бяха замръзнали и му помогнаха да притисне силно клечките. след това драсна снопчето по крака си. Седемдесетте серни кибритени клечки пламнаха едновременно. Не духаше вятър, който да ги угаси. Той извърна глава встрани, за да избегне задушливия пушек, и поднесе горящото снопче към брезовата коричка. Като правеше това, изведнъж почувствува, че пръстите му се съживяват. Гореше месото. Той почувствува мириса му. Някъде дълбоко под повърхността на кожата си той почувствува болка, която постепенно се усилваше. Въпреки това той я понесе и продължи да придържа непохватно горящите .клечки към коричката, която не можеше да се запали бързо, понеже собствените горящи длани му пречеха и поглъщаха по-голямата част от пламъка.
Най-сетне, като не можеше да понася повече нетърпимата болка, той разтвори ръце. Горящите клечки се разпиляха със съскане по снега, но брезовата коричка пламна. Той започна да подхранва пламъка със суха трева и тънки вейки. Не можеше да подбира, защото вдигаше горивото, като притискаше двете си длани о него. Парченца изгнило дърво и зелен мъх се закачваха по вейките и той ги отстраняваше, доколкото можеше, със зъби. Подклаждаше огъня внимателно и несръчно. За него той бе живот, не трябваше да угасне. Оттеглянето на кръвта от повърхността на тялото му го накара да почне да трепери, движенията му ставаха все по-неловки. Едно голямо парче зелен мъх падна точно върху слабия огън. Той се опита да го избута с пръсти; но ръката му трепереше, тласна мъха .повече, отколкото бе необходимо, и разпръсна зародиша на слабия огън. Горящата трева и тънките вейчици се разпиляха. Опита се да ги събере наново, но въпреки голямото старание,не можеше да преодолее треперенето и клонките безмилостно се разпръсваха. Едно след друго те пропукваха, изпускаха по малко дим и угасваха. Запалената кора също угасна. Той се огледа апатично около себе си и очите му се опряха на кучето, седнало на снега от другата страна на останките от отъня. То правеше някакви подозрителни движения, пристъпваше от едната си лапа на другата и ту ставаше, ту клякаше и го наблюдаваше с нетърпение.