Видът на кучето го наведе на една безумна мисъл. Спомни си .разказа за човека, застигнат от виелица, който убил един бивол, вмъкнал се в трупа му и се спасил. Можеше да убие кучето и да мушне ръцете си в топлото тяло, докато се възвърне чувствителността им. След това ще може да запали нов огън. Той заговори на кучето и го извика при себе си, но в гласа му звучеше странна нотка на страх, която изплаши животното. Никога по-рано то не беше чувало човека да говори така. Тук имаше нещо нередно и подозрително, което предвещаваше опасност; то не съзнаваше каква точно опасност, но някъде дълбоко в мозъка му се зароди мрачно предчувствие. Отпусна уши, като чу гласа на човека и видя неспокойните му, подозрителни движения и запристъпва припряно на предните си лапи, но не се приближи до него. Тогава човекът се вдигна на ръце и колене и запълзя към кучето. Необикновената му поза отново възбуди подозрението на кучето и то плахо се отстрани.
Човекът седна на снега и се помъчи да се успокои. След това с помощта на зъбите си надяна ръкавиците и се изправи на крака. Погледна първо надолу, за да се убеди, че наистина се бе изправил, защото липсата на чувствителност в краката го караше да мисли, че се намира във въздуха. Видът на изправения човек разсея съмненията на кучето и когато той заговори заповеднически, с глас, наподобяващ удари,на бич, кучето изпълни обичайния си дълг и тръгна към него. Когато дойде достатъчно близо, човекът изгуби самообладание. Той простря мигновено ръце към кучето и се слиса, когато разбра, че пръстите му отказаха да се прегъват и са като вкаменени. Бе забравил за момент, че пръстите му са замръзнали и ставаха все по-безчувствени. Всичко стана за миг и преди животното да успее да се отдалечи, човекът сграбчи тялото му с ръце. Той седна на снега и притисна кучето към себе си, а то се дърпаше с ръмжене и скимтеше.
Човекът не можеше да направи нищо друго, освен да държи кучето в прегръдките си и да седи на снега. Той разбра, че не е в състояние да го убие. Нямаше никаква възможност Да направи това. С безпомощните си ръце не можеше нито да изтегли, нито да държи ножа в ръцете си, а още по-малко да удуши кучето. Той пусна животното и то се втурна яростно с ръмжене и с подвига, между краката опашка. Спря се на около четиридесет крачки от човека и започна да го наблюдава любопитно с щръкнали напред уши.
Човекът потърси с поглед ръцете си и откри, че висят право надолу от китките. Направи му впечатление, че трябва да търси ръцете си с очи, за да открие къде са. Той започна да ги размахва и да удря длани в бедрата си. Пет минути удря яростно ръце, докато сърцето му успя да изтласка достатъчно кръв до повърхността на тялото. Тръпките престанаха, но чувствителността на ръцете не се възвърна. Струваше му се, че висят като гири на китките, без да може да си обясни на какво се дължи това впечатление.
Обзе го тъп и угнетяващ страх от смъртта. Този страх бързо се превърна в болезнено чувство, когато
осъзна, че въпросът сега не се свежда до това, дали Ще измръзнат пръстите на ръцете или краката, или ще загуби самите си ръце и крака. Това бе въпрос на живот или смърт, при който всичко бе против него. Тази мисъл го хвърли в паника, той се обърна и се втурна по коритото на потока, по старата, едва забележима пъртина. Кучето веднага го последва. Той тичаше слепешката, без посока, обладан от страх, какъвто не беше изпитвал никога през живота си. Лека-полека, като се спъваше и затъваше в снега, той започна отново да различава окръжаващите го предмети — бреговете на потока, гъсталака на стария лес, голите трепетлики и небето. Тичането му подействува добре. Сега не трепереше. Може би, ако продължеше да тича, краката му щяха да се размръзнат; а освен това успееше ли да прибяга по-далече, възможно бе да се добере до стана и другарите. Без съмнение щеше да загуби някои от пръстите на ръцете и краката и част от лицето си, но момчетата ще се погрижат за него и ще спасят това, което може да се спаси, когато стигне там. В същото време в главата му се въртеше и друга мисъл, че никога няма да стигне до стана и момчетата; че дотам има много път; че ръцете и краката му са вече съвсем замръзнали; че скоро ще се вкочани и ще умре. Той потискаше тази мисъл и отказваше да й вярва. Понякога тя се прокрадваше на повърхността и настояваше да бъде чута, но той я отхвърляше и започваше да мисли за друго.