"Кого?"
„Всички“, казва тя. "Аз мразя всички."
Затварям очи и вдигам ръката си, след което я прокарвам по косата й, правейки всичко възможно да я утеша. Най-накрая някой, който наистина го разбира. Не съм сигурен защо мрази всички, но имам чувството, че има доста основателна причина.
„И аз мразя всички, Пепеляшке.“
Тя се смее тихо, вероятно объркана защо просто я нарекох Пепеляшка. Каквото и да я е разсмяло, поне не са повече сълзи. Смехът й е опияняващ и се опитвам да измисля как мога да я накарам да го направи отново. Опитвам се да измисля нещо смешно, което да кажа, когато тя вдигна лицето си от гърдите ми и я усетих да се приплъзва напред. Преди да се усетя, усещам устни върху моите и не съм сигурен дали да я отблъсна или да се търкулна върху нея. Започвам да вдигам ръце към лицето ѝ, но тя се отдръпва точно толкова бързо, колкото ме целуна.
„Съжалявам“, казва тя. "Трябва да вървя." Тя поставя дланите си до мен на пода и започва да се повдига, но аз я хващам за лицето и я дръпвам обратно върху себе си.
„Не“, казвам аз. Връщам устата ѝ обратно към моята и я целувам. Държа устните ни здраво стиснати, докато я спускам настрани и я придърпвам към себе си, така че главата ѝ да лежи върху якето ми. Дъхът ѝ има вкус на звезден изблик и това ме кара да искам да продължа да я целувам, докато не мога да идентифицирам всеки един вкус.
Ръката ѝ докосва ръката ми и тя я стиска силно, точно когато езикът ми се плъзва в устата ѝ. Върхът на езика ѝ е като ягода.
Тя държи ръката си на ръката ми, периодично я премества към тила ми, след това я връща към ръката ми. Държа ръката си на кръста ѝ, без нито веднъж да я помръдна, за да докосна някоя друга част от нея. Единственото нещо, което изследваме, са устата на другия. Целуваме се, без да издаваме повече звук. Целуваме се, докато алармата не звъни на телефона ми. Въпреки шума, никой от нас не спира да се целува. Ние дори не се колебаем. Целуваме се още една солидна минута, докато звънецът звъни в коридора отвън и изведнъж шкафчетата се затварят с трясък и хората говорят и нашия момент ни е откраднато от всички неудобни външни фактори на училището.
Задържам устните си върху нейните, след което бавно се отдръпвам.
„Трябва да стигна до час“, прошепва тя.
Кимам, въпреки че тя не ме вижда. „Аз също“, отговарям.
Тя започва да се измъква изпод мен. Когато се преобръщам по гръб, усещам как тя се приближава към мен. Устата ѝ за кратко среща моята още веднъж, след което тя се отдръпва и се изправя. В секундата, в която тя отваря вратата, светлината от коридора нахлува вътре и аз стискам очи, хвърляйки ръка върху лицето си.
Чувам как вратата се затваря зад нея и докато се адаптирам към яркостта, светлината отново изчезва.
Въздъхвам тежко. Аз също оставам на пода, докато физическата ми реакция към нея отшуми. Не знам коя беше тя, по дяволите, или защо, по дяволите, се озова тук, но се надявам, за Бога, да се върне. Имам нужда от адски много повече от това.
Тя не се върна на следващия ден. Или ден след това. Всъщност днес се навършва точно седмица, откакто тя буквално падна в ръцете ми и се убедих, че може би целият този ден е бил сън. Останах буден през по-голямата част от нощта, преди да гледам филми за зомбита с Чънк, но въпреки че спах два часа, не знам дали бих могъл да си представя това. Моите фантазии не са толкова забавни.
Независимо дали ще се върне или не, все още нямам пети час и докато някой не ме извика, ще продължа да се крия тук. Всъщност спах твърде много снощи, така че не съм уморен. Изваждам телефона си, за да пиша на Холдър, когато вратата на килера започва да се отваря.
„Тук ли си, хлапе?“ Чувам я да шепне.
Сърцето ми веднага ускорява ритъм и не мога да разбера дали се е върнала, или защото лампата свети и не съм сигурен, че искам да видя как изглежда, когато отвори тази врата.
„Тук съм“, казвам аз.
Вратата все още е едва отчупена. Тя пъхва ръка вътре и я плъзва по стената, докато намери ключа за лампата, след което я изключва. Вратата се отваря и тя се вмъква в стаята, след което бързо я затваря след себе си.
"Мога ли да се скрия при теб?" Тя пита. Гласът ѝ звучи малко по-различно от последния път. Звучи по-щастливо.
„Днес няма да плачеш“, казвам.
Усещам как тя си проправя път към мен. Тя ожулва крака ми и усеща, че съм седнал на плот, така че опипва около мен, докато намери свободно място. Тя се избутва и сяда до мен.