Със стария Патрик не бяха видяли нищо подобно. Е, наистина тогава през 1943 нещо беше разклатило здраво лодката, но толкова. После беха решили да си изкрънкат по една бира безплатно от Сам и бяха съчинили историйката.
Беше се случило така, че същата вечер в кафенето бяха и група японски учени, та като лапнаха въдицата, като ги заразпитваха и най-вече като ги почерпаха с много бира, та цялата работа се оттече. И най-важното им повярваха и се прочуха.
От толкова години разправяха тази история, че бе имало моменти, когато почти си вярваха, че наистина им се беше случило. Дори другите от селото не си позволяваха да ги майтапят. Е, някои си имаха съмненията, но после бе дошла тайнствената смърт или по-точно изчезване на Патрик, която съвсем му вдигна авторитета и подхрани достоверността на разказа му.
Мир на душата му, но Патрик му беше направил голяма услуга.
— Може ли по-подробно да ми опишете чудовището?
Пое си глътка бира и пак започна. Гледаше никога да не променя разказа си, за да не се оплете като пате в калчища. В едно списание беше видял снимката на някакво праисторическо животно, което учените смятаха, че е чудовището от езерото. Беше изучавал образа му дълго време и сега пееше урока си като по ноти. Като свършеше знаеше, че щяха да се разкрещят.
— Това е, това е. Представяте ли си това е ихтио… ихти… ала, бала…
все не му запомняше името, ама всички правеха така.
Големи и сериозни мъже, а се вдетеняваха. Това тяхното професия ли беше?!
Ето го и момчето Майкал се зачерви и хукна към кабината, за да докладва на старшите. След секунди вече всички от експедицията се бяха скупчили около него и го молеха за повече подробности, тикаха му под носа снимката на онзи ихтио… каквото беше и се вълнуваха до сълзи. Отново усети леко бодване под лъжичката. Сигурно остаряваше, за да го подгонва чувството за вина.
Отпи от бирата си и се постара да се усмихне. Все пак момчетата си бяха платили и той трябваше да даде всичко от себе си и от своето чудовище!
— Дайте пак да видя снимката. Да, същото е… Разбира се, че съм сигурен. Дано имате шанса да го видите и вие и ще разберете, че не съм ви лъгал!
Над езерото се стелеше ниска мъгла. Сякаш дори природата му помагаше, за да създаде тайнствена атмосфера.
Мотора на лодката кашляше и все едно, че се опитваше да си изплюе дробовете. Проклетия Пат! Само да излезеха на пирса щеше да му отпори ушите. Скръндза! Да се стегне и да си оправеше лодката. Цялото лято тази барака нямаше да издържи.
Момчетата се бяха затворили в кабината и правеха разни изчисления.
След еуфорията около внезапното му забогатяване и след поредната купчина лъжи изведнъж се почуства тъжен. И стар! Толкова стар, колкото разправяха, че било старо езерото.
Сигурно от милиони години имаше все някой като него, който се хранеше с тайните му. Сигурно стотици глупаци и умници пореха водите му с лодките и машинариите си, за да открият неговото чудовище.
Стоеше облегнат на парапета, с бира в ръка (добри американски момчета, бяха му заредили хладилната чанта) и му идеше да ревне като дърто магаре. Как му липсваше сега стария Патрик, за да го ръгне в ребрата и за да му смигне, че са метнали поредната група учени и че снимките им пак сигурно щяха да се мъдрят в някоя книга с много термини, които никой не разбираше. Имаше една купчина от тях, защото почти всички му ги пращаха.
Ако и той си отидеше един ден от този свят, а сигурно скоро и това щеше да стане, кой ли щеше да продължи тяхната история?! Историята за тяхното чудовище?!
В селото бяха останали само те — стиска старчоци, а младите бягаха в големия град и се връщаха само за почивките, за да им се подиграват в кръчмите и за да ги разпитват дали пак не са видяли тайнствената твар!
Ако чакаше на такива като тях да продължи да живее, дори да го имаше, звяра би предпочел да се гътне. Сегашната младеж не можеше дори една легенда да създаде, а камо ли да я опази!
— Ето го. Нещо става. Включвай принтера. Бързо ти казвам, бързо!
Бяха на мястото, където Браун разправяше, че оня стоварил бомбата от самолета. Каквато и да беше истината там долу, имаше нещо, което подлудяваше машинариите. И хората, естествено!
Отдръпна се, за да не се пречка и започна да наблюдава петимата учени, които като пощръкляли следяха екраните, джаджите си, а очите им щяха да изхвръкнат от напрежение. Нищо! Поне това щеше да им остане. После за този кратък миг, щяха да изпишат тонове мастило и нямаше да могат да го обяснят, но щяха да накарат много други като тях да почукат на вратата му, за да ги доведе тука. В крайна сметка благодарение на него чудовището продължаваше да живее и да бъде търсено.