Не беше спал два дни, или поне не достатъчно. Беше бдял над нея, беше я пазил, когато тя не можеше да се защитава сама.
Хармъни облиза устни нервно.
— Когато бях ранена, хората, които победиха Койотите, ме намериха след една седмица. Бях много зле.
Погледът на Ланс се проясни.
— Те знаеха за Койотите. Преследваха ги. Не бях сигурна защо. — Тогава тя не знаеше, но сега — да. — Помогнаха ми да се излекувам и ме пазеха. Никога не са ми казвали защо нямат миризма. Но понякога, когато съм в беда, те разбират, и идват.
— Джонас знае ли за тях?
— Информацията за мен, която се съдържа в базата данни на Породите, не е пълна, както тази на Съвета — призна Хармъни. — Не знам защо Джонас е скрил файловете за няколкото пъти, когато Съвета действително успяха да ме заловят, но докладите ги няма. Както и тези, които показват, че всеки път, когато ме заловят, едни и същи двама мъже ме освобождават.
— Кои бяха те?
Хармъни погледна настрани за миг, преди отново да се обърне към него.
— Не мога да ти разкрия имената им, Ланс. Тяхното съществуване…
Ланс вдигна ръка.
— Не искам имена. Защо те следят, Хармъни? Какво искат? Какво иска Джонас?
Младата жена поклати глава и свъси чело.
— Джонас ме иска мъртва. Но не може да ме убие, без първо да ми даде шанс да се реабилитирам. Но не се заблуждавай, той ме мрази.
— Защо?
Хармъни пое дъх мъчително при този въпрос.
— Аз убих майка му. Единственият човек в онази лаборатория, който означаваше нещо за Джонас. И не можех да му покажа колко ме е грижа, или колко страдах заради това. Мадам Ла Рю беше много собственически настроена спрямо личното си творение. Що се отнася до това защо другите ми помогнаха, то бе в полза и на двама ни. Те помогнаха на мен, а аз на тях. Достатъчно е, че бяха там.
— И така, защо ми казваш толкова много сега? — попита Ланс, вместо да я притиска за още информация.
— Ти ме пазеше, докато спях — прошепна тя. — Не беше задължително да го правиш. Заслужаваш да знаеш пред какво си изправен.
— Ти си моята жена, Хармъни — изръмжа мъжът. — А аз винаги защитавам онова, което е мое.
Хармъни поклати глава бавно.
— Не мога да ти принадлежа, Ланс. Никога. След шест месеца, когато всичко свърши и се изкупя пред Закона на Породите, ще си тръгна. Ако успея да се скрия от враговете си толкова дълго. Не можеш да си позволиш да ме вземеш за твоя жена, както и аз не мога да претендирам, че си мой. Това само ще предизвика смъртта и на двама ни.
— Колко дълго можеш да се бориш сама? Колко дълго, Хармъни, преди Смъртта да се предаде, защото не може да убие достатъчно чудовища или да спаси достатъчно деца? — попита Ланс, когато тя понечи да му обърне гръб.
— Защо правиш това? — Това бе въпрос, който бе таила прекалено дълго в себе си. — Защо не можеш просто да го оставиш, Ланс?
— Ела тук — каза той нежно.
— Какво?
Мъжът вдигна ръка и я повика с пръст.
— Ела тук — повтори той.
Хармъни тръгна към него бавно, колебливо. Той не знаеше какво й причинява близостта му, колко много го иска. Желанието се надигна в нея като гладен звяр и разкъса душата й от нужда, която бе потискала през целия си живот.
— Какво? — попита отново, когато спря до дивана.
— Докосни ме, Хармъни.
— Казах ти…
— Не ти казах „чукай ме“, по дяволите, казах докосни ме — изръмжа Ланс. — Точно тук. — И удари гърдите си. — Просто ме докосни.
Тя се наведе и постави ръка на гърдите му.
Топлина. Хармъни усети как я заля слабост и коленичи до дивана, чувствайки как невероятната топлина на тялото му се влива в нейното. Явлението бе различно от всичко, което бе изпитвала с друг човек. Беше докосвала и други, не беше девствена, но никога не бе изпитвала това.
— Ето защо, Хармъни. — Ланс отметна нежно косата от лицето й, а палецът му погали бузата й, когато очите й се взряха в неговите. — Почувствай как тялото ми ти се отдава. Никога не съм правил това преди. Сякаш душата ми знае от какво се нуждаеш ти, както и тялото ми знае, и ти го дава безкористно. Ето защо не мога да си тръгна. Ето защо претендирам, че си моя, дори да знам, че не това искаш. Защото връзката вече е там. Беше там когато спрях на паркинга пред бара, когато всичко, което исках, бе да си отида у дома. Беше там в мига, в който очите ми срещнаха твоите, кожата ми докосна твоята. Бягай, ако трябва, но поне разбери от какво бягаш, любима.