Той изглеждаше толкова искрен. Очите му потъмняха, изражението му стана загрижено, обезпокоено. Сякаш го бе грижа.
— Защо? — Хармъни не успя да възпре въпроса, дори докато топлината на тялото му се вливаше през дланта й. — Защо те е грижа, Ланс? Аз убивам…
Той поклати глава бавно.
— Онова, което едно дете е било принудено да направи, не е негова вина — прошепна той. — Онова, което една жена е сторила, за да оцелее, и след това да отмъсти, може да бъде простено. От тук трябва да тръгнеш, от това място, то има значение. Да научиш разликата между правилно и правда, което би могло да означава разликата между свободата ти или собствената ти смърт. Но това между нас е повече от живот или смърт.
— Това е химическа реакция — отсече Хармъни, опитвайки се да отдръпне ръката си.
Ланс я улови и я принуди да се отпусне отново на гърдите му. Погледът му стана гневен.
— Колко връзки за една нощ си имала, Хармъни? Колко мъже си забърсвала в баровете и си прекарвала нощта в чукане?
— Престани!
— Отговори ми. Или трябва аз да отговоря вместо теб. Нито една. — Гласът му я шибна; гневът, страстта и нуждата му сякаш увиснаха във въздуха около нея. — Никога преди не си го правила. Защо?
— Това не е твоя работа.
— Защо, Хармъни? — Гласът му се извиси, прикова я на място толкова ефективно, колкото и ръката му, притискаща нейната към гърдите му. — Отговори ми.
— Не исках.
— Истината, проклета да си.
— Защото докосването на другите мъже нямаше значение. — Тогава тя се отскубна от него. Споменът за първата й нощ с мъж, мъж, на когото има доверие, връхлетя съзнанието й.
Тя се бе насилила да мине през това, да се отдаде на интимност, която знаеше, че не иска. Дейн й беше приятел, беше й помогнал, беше й дал безопасно място да се скрие. Докосванията му не я отвращаваха, но и не я възбуждаха, не я привличаха.
— Значи моето докосване има значение. — В тона му нямаше самодоволство, когато го чу да се изправя. — Точно както твоето докосване има значение за мен, Хармъни. Ти имаш значение. Криенето няма да ти помогне, нито на мен. Ако враговете ти разберат къде си, дали си си тръгнала преди седмица или преди две години, няма значение, те ще намерят мен.
Хармъни се взря в него, дишането й стана тежко, когато страхът препусна в съзнанието й. Той беше прав. Това нямаше да има значение, Койотите и войниците на Съвета все още я дебнеха. Те просто щяха да нападнат, без да ги е грижа дали е тук или не.
— Бягай още сега, Хармъни. — Ланс махна с ръка към вратата, когато тя се обърна с гръб към него. — Шибаната врата е ето там. Мислиш ли, че ще има разлика?
— Защо правиш това? — извика жената отчаяно и стисна юмруци от двете страни на тялото си. — Защо не можеш да го оставиш? Да оставиш мен?
— Защото ти ми принадлежиш, по дяволите! — изкрещя Ланс, гласът му бе яростен, а очите му горяха. — Моя, точно толкова, колкото и аз съм твой! Отречи го. Давай, Хармъни, погледни ме в очите и го отречи.
— От къде ти идват тези безумни идеи? — извика тя в отговор и прокара пръсти през косата си, завладяна от безсилие. Безсилие и гняв. — Защо правиш това?
— Искаш да знаеш защо? Защо? — изръмжа мъжът. — Опитай това, Хармъни.
Преди тя да успее да се дръпне, ръцете му се обвиха около нея, едната стисна главата й, а другата гърба й. Устните му, горещи и властни, покриха нейните, а езикът му помете собственически устата й.
Жлезите под езика й пламнаха за живот, изливайки сладкия вкус на възбудата. Хармъни вдигна ръце и ги обви около врата му, толкова отчаяна да бъде близо до него, колкото той да я придърпа към себе си. Желанието нахлу в нервната й система и помете надалеч страховете и възраженията й.
Ланс я поглъщаше, поемаше целувката й и й даваше своята, връщайки едно удоволствие, което не би трябвало да бъде толкова интензивно, толкова пламенно, от такава обикновена ласка.
Езиците им се дуелираха, бореха се, а стенанията на двамата изпълваха стаята. Хармъни се стегна, усещайки как ерекцията му се трие в долната част на корема й, подклаждайки топлината във вагината й.
Това беше перфектно. Целувката му беше перфектна. Устните му съответстваха на нейните, езикът му галеше нейния прекалено възбуждащо, за да го отблъсне. Сякаш всяка клетка в неговото тяло, всеки дъх, всяко докосване, са били създадени точно за нея. Телата им се докосваха по цялата дължина, топлината му потъваше в нея, затопляше я, обвързваше я.