И с този последен загадъчен коментар, Джоузеф отиде до вратата и си тръгна. Ланс си наля още едно питие. Щеше да бъде дълга вечер.
Имаше моменти, когато Хармъни благославяше животинските си сетива, но имаше и други, в които ги проклинаше. Докато се разхождаше из къщата, осъзнавайки, че не е доловила присъствието на дядото на Ланс, тя отново ги прокле.
Имаше някои хора, които трябваше да се избягват на всяка цена, просто защото те бяха толкова много част от природата, от земята около тях, че земята им говореше. Лъвската част у нея разпозна това в Джоузеф Редулф. Той беше дете на земята, напълно в синхрон с нея, и като такъв, можеше да вижда отвъд онова, което другите могат. Както внучката си, Мегън Арнес, и все пак различен от нея.
Хармъни не бе уловила изтънченото движение на сила около нея, което обикновено я предупреждаваше, че пред нея стои медиум. Но също така знаеше, че има хора виждат неща, разбират неща, без дори да се препънат в защитите й. Имаше чувството, че дядото на Ланс е един от тези хора. Започваше да се чуди дали и Ланс не е такъв, защото той продължаваше да се опитва да намери път под бронята й. Поглед. Докосване. Определен тон на гласа.
Хармъни имаше ужасното усещане, че ако в крайна сметка остане тук по-дълго, заминаването ще я убие. Не беше в неин стил да се привързва или сприятелява. Вероятността да разбие сърцето си само нарастваше. И в рамките на една седмица, вероятността сериозно излизаше извън контрол.
Докато нощта настъпваше, Хармъни използва тъмнината в стаята си, за да помисли. Простряна на пода, обляна в пот от коремните преси, които правеше, тя се опитваше да прочисти съзнанието си. Да се концентрира върху свиването на мускулите си, вместо възбудата, изгаряща цялото й тяло.
Можеше да мисли и докато тренира. Кой бе убил бармана? Кой враг, когото познава, би сторил това, за да я обвини несправедливо, вместо да я застреля? Тук беше достъпна. Нямаше начин да се скрие от оръжието на снайперист, което означаваше, че не е операция, управлявана от Съвета. Съвета я искаха, но не мъртва. Не им беше от полза мъртва. Ако тя бе обвинена в извършването на друго убийство, те знаеха добре, че Джонас няма да се поколебае да я погуби.
Беше си създала и други врагове, разбира се. Един наемен убиец имаше тонове такива. Но Хармъни беше предпазлива. Лицето на Смъртта беше много по-различно от това, което използваше като Хармъни. Хармъни можеше да се разхожда по улицата, да пазарува в най-хубавите магазини и да вечеря в най-добрите ресторанти. Смъртта трябваше да използва прикритието на нощта и да се крие в сенките.
Изтривайки потта от очите си, тя се срина по гръб на килима, дишаща тежко, докато се мъчеше да си поеме дъх, след което започна нова серия от коремни преси.
Алонзо беше в града. Знаеше за Смъртта, но не познаваше Хармъни. Щеше да знае, че има Порода в органите на реда, но ако бе свързал двете неща заедно, той нямаше да разиграва такава сложна инсценировка. Копеле.
Освен това, Алонзо може би нямаше представа, че тя знае тайните му, връзките му със Съвета и операцията във Франция преди десет години.
Нищо от това нямаше смисъл.
Хармъни се намръщи към тавана, опитвайки се да разреши нещо, което нямаше основа. Винаги имаше шанс убийството на бармана да е случайно, но Хармъни не вярваше в случайности. За нея такива не съществуваха.
Нищо не съществуваше за нея, освен Смъртта.
Болката, която стегна гърдите й при тази мисъл, почти й секна дъха. Беше на двадесет и пет години. Двадесет от тези години бе прекарала в убиване.
Младата жена вдигна ръце от пода и се взря в тях, дори в тъмнината на стаята, видя кръвта. Толкова много кръв се бе изляла по ръцете й, оцветявайки душата й и всичко, до което се докосне.
Всеки, когото докосне.
О, господи, какво правеше тук? Едва потисна истеричния смях, който напираше на устните й. Какво я накара да си помисли, че може да направи това? Че някога може да има свободата, която Джонас й предложи.
Шест месеца. Той знаеше, че никога няма да издържи шест месеца. Знаеше, че миналото й ще я преследва, ще я намери, и тя се страхуваше, че точно това се бе случило.
Докато лежеше на пода, звукът от завъртането на дръжката на вратата я накара да извади пистолета и да застане на колене. Свали предпазителя, когато вратата се отвори навътре.
— Ти луд ли си? — изкрещя към Ланс яростно и се изправи на крака гневно. — Никога не прави това. Никога.
Ланс стоеше в рамката на вратата, подпря се с една ръка на касата и се взря в стаята. Светлината от коридора го засенчваше, но Хармъни знаеше, че разкрива нея. Облечена в прилепнала памучна тениска и подходящи боксерки, влажна от пот, нито една част от тялото й не можеше да бъде скрита от погледа му.