Трепна, когато палецът и показалецът му приложиха еротичен натиск върху твърдото връхче на зърното й, изпращайки изгарящ прилив на удоволствие през корема й. Дъхът й секна от усещането, а ноктите й се забиха в китките му.
— Не можем да продължаваме така. — Викът й беше слаб, умоляващ. — Не ми причинявай това, Ланс.
— Да не ти причинявам какво? Да не те карам да признаеш желанието си? — Устните му се плъзнаха по челюстта й, оставяйки огнена диря по пътя си. — Да не те карам да се чувстваш така, както се чувствам аз ли, Хармъни? Изгарям за теб, скъпа. Изгаряй и ти за мен.
Нима не знаеше, че пламъците разяждаха вътрешностите й постоянно, разкъсваха волята й, защитите й?
— Просто чувствай, Хармъни — каза напевно Ланс. — Само за малко.
Когато устните му се върнаха на нейните, те се разтопиха в нея, целуваше я с копнеж и страст, които тя не можеше да отхвърли. Дълбоки, жадни целувки, които замъглиха разума й и замаяха сетивата й.
— Точно така, любима. — Той дишаше тежко, неравно, когато се отдръпна и плъзна едната си ръка по торса й, по корема. Хармъни се насили да отвори очи.
Секунда по-късно дланта му се плъзна между бедрата й и се притисна към жадуващия център на тялото й. Хармъни усети как я залива главозамайваща вълна от удоволствие.
Не можеше да не стисне бедрата си, да задържи дланта му там. Тя обхващаше плътно женствеността й, венериният хълм, притискаше клитора й и се потриваше в него опустошително. Под ръцете й, плътта му беше гореща, под устните й силната колона на шията му я призоваваше. Кожата му имаше вкус на мъжка възбуда и топлина, прилепваше по езика й и се смесваше с хормона, изливащ се от жлезите под езика й. Опияняващият вкус я накара да копнее за още. Зъбите й се плъзнаха по кожата му, а сетивата й се събудиха.
Защитите й паднаха, не успяха да понесат тежестта на комбинирания им глад. Битката с желанието и нуждата, която бушуваше вътре в нея, беше тази, която не можеше да спечели, докато бе в прегръдките му.
— Точно така, скъпа — прошепна Ланс до ключицата й, главата му се сведе по-надолу, насочвайки се безпогрешно към твърдите връхчета на зърната й, докато дланта му възпламеняваше клитора й, притискайки меките, копринени боксерки към него. Увеличи натиска и предизвика накъсан дрезгав вик. Блестящите пламъци на удоволствието я разкъсаха.
Хармъни бе загубена. Едно докосване и тя затъваше, и дори не й пукаше. Миналото, настоящето, опасността, която я заобикаляше — всичко това заплашваше да се разтвори около нея, а когато това станеше, тя знаеше, че ще умре. Не можеше да направи това. Не можеше да позволи на глада да унищожи единственото хубаво нещо, което някога бе намирала през живота си.
Любовта към Ланс беше слабост. Слабост, която можеше да го погуби.
— Не. — Хармъни се откъсна от него, без да е сигурна от къде намери сили да го стори.
Подпря се на леглото, протегна се надолу, взе тениската си от пода и я задържа пред гърдите си, докато се бореше да се отдръпне от Ланс.
Сега, когато цялата дължина на стаята беше между тях, тя се обърна и се взря в гърба му. Той дишаше тежко, главата му бе наведена, а ръцете му бяха опрени на бедрата. Бореше се за контрол, Хармъни можеше да го види във всеки мускул на тялото му.
Когато Ланс се обърна към нея, тя трепна от блясъка на сините му очи, от дивият вид на изражението му.
— Колко дълго можеш да бягаш, Хармъни? — Гласът му беше дрезгав и груб. — Можеш ли да го правиш шест месеца, скъпа?
— Трябва — извика жената, мразеше изражението на лицето му, глада и нуждата, увереността, че тя ще се провали. — Не разбираш ли, Ланс? Не мога да имам това. Няма значение какво иска природата, или какво искам аз. Не мога да имам това.
Тя стисна в юмруци тениската си, борейки се да сдържи желанието да се върне при него, да го докосне.
— И защо не можеш да го имаш? — изрева Ланс в отговор. — Защото си жестока убийца? Бедна, малка Порода, която трябва да се бори сама. Това са глупости и ти го знаеш.
— Не, не са глупости — отвърна тя яростно. — Истина е, но ти си прекалено дяволски възбуден, за да го видиш.
— О, имаш право за възбудата, скъпа. Толкова дяволски твърд съм, че мога да те чукам цяла седмица без да спирам. И проклет да съм, ако ще си тръгвам така винаги. Ти си шибаната ми половинка. Мислиш ли, че просто така можеш да избягаш от това? Че това просто ще си отиде?