— Показания — озъби се Ланс, израза на очите му я накара да се поколебае. — Веднага.
Хармъни изръмжа яростно, кучешките й зъби проблеснаха, когато звукът избоботи в гърлото й. Ланс сграбчи ръката й и плесна бележника си в нея.
— Веднага. — Тонът му беше примитивен, толкова заповеднически, че тя се изненада за миг. — Точно сега.
Хармъни взе бележника, ядосана от несправедливостта, докато той и другите започнаха да разчистват бара.
— Това не беше честно — сопна се тя, когато той излезе от бара един час по-късно с натъртване по слепоочието, дърпайки за яката на ризата дръглив каубой към чакащата патрулна кола. — Можех да помогна.
Ланс изсумтя грубо.
— Нямаше да ти посинят очите, ако ми беше позволил да помогна — продължи тя, стискайки в юмрук измачкания му бележник. — Не мога да повярвам, че го направи.
Не можеше да повярва, че се бе подчинила сляпо, като някаква покорна слабачка, която не знае как да отвърне на удара. Никога не се бе подчинявала на някого през живота си. Защо, по дяволите, да започва сега?
— Отношението ти започва да ме дразни, шерифе — информира го жената, опитвайки се да не се вглежда твърде дълбоко във факта, че образно казано, си бе подвила опашката и се бе подчинила.
— Взе ли показанията?
— До последния свидетел — отговори тя с фалшива приветливост и го изгледа кръвнишки, когато не видя и следа от извинение в изражението му. — Трябваше да ме оставиш да вляза.
— Защо? — излая Ланс, като се обърна и тръгна към Райдъра. — За да изразходиш част от енергията, която бушува в тялото ти? Не мисля така. Качвай се в Райдъра.
Отвори вратата й и тя мина покрай него.
— Това е най-идиотското нещо, което съм чувала да излиза от устата ти — сопна се тя, когато той затръшна вратата и заобиколи автомобила. — Аз не съм ти домашен любимец, който можеш да изпратиш в ъгъла и да му заповядаш да седне.
— Това е куче. — Ланс завъртя ключа в стартера и запали двигателя. — Всеки знае, че котките не могат да се дресират.
Хармъни се възмути.
— Аз не съм котка — изсъска тя.
По дяволите. Мразеше този звук.
Както и самодоволната усмивка, която разтегна устните му.
— Мислиш ли, че това ще ме вкара в леглото ти? — обърна се към него подигравателно. — Аз не смятам така, любовнико. Ще трябва да вложиш малко повече старание, шибаните ти отчети не могат да ме ядосат чак толкова.
Ланс само изсумтя в отговор. Хармъни мразеше, когато прави така.
Когато отвори уста да избухне, диспечера се обади за семейна нередност. Ланс веднага се усмири, когато отговори на повикването с леден гняв.
— Какво има? — Хармъни усещаше гнева, вихрещ се около него.
— Томи Мейсън — изплю той. — Последният път, когато получихме обаждане за неговата къща, той беше пребил съпругата си почти до смърт. А тя се закле, че не я е докосвал. Той успява да заобиколи всеки шибан закон за домашно насилие, написан в книгите.
Хармъни пое дъх бавно.
— Може би аз съм неподходящия човек за този случай — каза най-сетне тя. — Не се справям добре с тези ситуации, Ланс.
Неща, подобни на това, я бяха поставили в настоящето й положение. Несправедливостта за чудовищата по света, които се разминаваха с наказанието за мъченията и тормоза. Гледката на празните очи на младите жертви, или пречупените безжизнени тела на млади жени. Правосъдието невинаги успяваше да накара болните зверове да си платят за престъпленията си.
— Тогава е по-добре да започнеш. — Ланс увеличи скоростта, измъкна Райдъра от паркинга на бара, пусна сирените и се отправи към покрайнините на града.
— Шерифе, имаме стрелба — докладва диспечера, докато Ланс вземаше един завой с висока скорост. — Мейсън е стрелял по щатските полицаи, когато са пристигнали. Имаме ситуация със заложници.
Тихото проклятие на Ланс накара косъмчетата на тила й да настръхнат. Райдъра се наклони на един завой и мигащите светлини на щатската полиция се появиха пред тях.
— Остани в Райдъра — нареди той тихо. — Аз ще се погрижа за това.
— Върви по дяволите — изрече Хармъни хладно.
— Виж, Хармъни, съпругата на Мейсън има дете. Превърнал ги е в заложници и ако е пиян, ще бъде непредсказуем.
— Ти реши да ме доведеш тук. — Щом имаше замесено дете, нямаше шанс да остане в автомобила.
— И сгреших — каза Ланс спокойно, погледът му внезапно омекна, изпълнен с разкаяние. — Няма да те изложа на риск по този начин. Остани в Райдъра.