Хармъни огледа слабо осветеното антре, тъмните хол и кухня, и преглътна тежко.
— Не мога да ти кажа — прошепна почти беззвучно.
Ланс въздъхна дълбоко и поклати глава.
— Прекалено съм уморен за това, Хармъни. Когато си готова да говориш, уведоми ме. Но направи и на двама ни услуга и го направи, докато мога да ти помогна.
Никога не бе било в неин стил да се доверява на някого. Дори на Дейн, човекът, който я бе спасявал безброй пъти и бе първият й любовник, не знаеше истината.
Хармъни влезе под душа и нагласи струята, след това облегна чело на стената, едва усещайки топлината на водата, заливаща кожата й. Но усети сълзите си, когато беззвучни ридания разтърсиха тялото й с брутална сила. Джонас щеше да я види мъртва, преди това да приключи. Без значение в какво вярваше Ланс, той я винеше за смъртта на майка им. Мадам Ла Рю беше чудовище. В документите, които Хармъни бе скрила, бяха заповедите да бъдат убити всички Породи в лабораторията, за да не рискуват да бъдат разкрити. Това бе причината да убие Мадам, както и петимата нейни подчинени учени, преди бягството си.
Доказателството, което имаше, щеше да я оневини, но цената бе твърде висока. Не можеше да предаде останалите, за да спаси себе си. Ако го направеше, тогава тя нямаше да бъде по-добра от онези, които я бяха създали.
Несправедливостта на това никога не я бе зашлевявала така, както сега. Нещо в това чифтосване с Ланс я бе променило. Или може би я бе пробудило. Хармъни не беше сигурна кое от двете. Колкото повече време прекарваше с него, толкова по-слаба ставаше и толкова повече се нуждаеше от него.
Като обви ръце около гърдите си, борейки се да сдържи риданията си, младата жена осъзна, че за първи път през живота си, има нещо, от което не можеше да си тръгне, и много вероятно щеше да погуби и двама им. И това я ужасяваше. Ланс заслужаваше повече, заслужаваше повече от жена, чиито ръце са омърсени завинаги от кръвта на невинни хора.
— Хармъни.
Ахна, когато гласът на Ланс я заля, след което ръцете му я обгърнаха. Отблъсна твърдите му голи гърди, опитвайки се да се съвземе, да бяга достатъчно дълго, за да намери отново силата си.
— Ти ме убиваш — прошепна той в ухото й. — Чух плача ти, дори когато не проливаше сълзи. Но болката, която отеква от сълзите ти, ми къса сърцето.
Ланс се взря в шокираните й очи, когато тя вдигна глава. Блестящи, неоновозелени, плувнали в сълзи очи, засенчени от болка, която я унищожаваше. Унищожаваше и него. Въздухът около него бе натежал от желание — както физическо, така и емоционално — и го притегли както нищо друго не би могло.
Ланс улови лицето й между дланите си и прокара палците си по страните й.
— Не мога да спра. — Хармъни трепна, когато още едно ридание се откъсна от нея. — О, господи, Ланс, какво става с мен? Аз не плача. Смъртта не плаче.
— Смъртта умря преди десет години — прошепна той, като сведе устни към нейните. — Не знаеш ли това, скъпа? Няма я. Сега съществува само Хармъни.
Ланс се запита дали тя дори осъзнава защо е избрала името, което носеше. Хармония. Мир. Смесица от това, което е тя, и това, което трябва да бъде. Частта от нея, която се мъчеше да придаде смисъл на нейния свят и да се вмести в него.
— Моето малко, сладко котенце — прошепна той и потърка с устни нейните, без да откъсва очи от изпълнения й със сълзи поглед. — Продължаваш да се опитваш да бягаш от това и продължаваш да се криеш. Онези учени може да са създали тялото ти, но земята ти е дала живот. Перфектна, красива душа, създадена само за мен. Точно както и аз съм създаден за теб. Ние сме деца на тази земя, Хармъни. Не можеш да избягаш от това, както и аз. Вече не.
Ланс знаеше, че не може да се избяга от подаръка, който трябваше да чуе в шепотите на вятъра. Нейният живот и нейното бъдеще щяха да зависят от неговата способност да я защити. Не толкова физически, колкото защитата на сърцето й, на душата й. Имаше прекалено много свързани неща в съзнанието му, прекалено много съвпадения, и той знаеше, че следващите дни ще определят живота или смъртта й.
Вятърът шепнеше за опасност за нея. Ланс чу името си в нейните стенания, пронизителния вик на унищожението й, и почувства милувката на опасността по тила си. И знанието, че душата й е била свързана с неговата поради причина. Тя беше другата половина от него. Сърцето, което бе търсил толкова много години.
— Аз съм едно извращение — прошепна Хармъни през сълзи. — Убиец.