Спускам се отново в лодката и като нанасях на картата местоположението си, забелязах, че краят е дошъл. Оставяха ми нищо и никакви седемдесет мили до северния бряг на остров Барбейдос. Духаше силен вятър. Изчислих приблизително скоростта си, вече очаквах да забележа фара от северния край на острова, между полунощ и два часа по Гринуич.
Малко след полунощ ослепителна светкавица внезапно проряза небето. Последва и друга. Спуснах се към хронометъра. Не бяха изминали и десет секунди и облаците повторно се осветиха. За пръв път от шейсет и пет дни отново имах някакъв допир със сушата. Бях видял отражението на фара в облаците. Трябва да съм се намирал тогава на около шестнайсет мили от северния край на остров Барбейдос. Имах още най-малко дванайсет часа, преди да се замисля как ще изляза на брега. Сиреч бих могъл да поспя, но влуден от близостта на това, в което вече не вярвах, че съществува — земята — обетованата земя! — седях вцепенен на поплавъците, любувайки се на тези равномерни светкавици. Бяха ми нужни около два часа, за да се убедя, че не сънувам.
Повече от всеки друг остров Барбейдос е недостъпен откъм източния бряг за мореплавателите, които не го познават. Оставаха ми две възможности: или да се опитам да се приближа откъм съвсем късия северен бряг (седем километра), или да отмина острова и да пусна котва в плитчините на запад и с помощта на хелиографа да извикам лоцман от Спейгатаун. Развидели се и аз с учудване забелязах, че съм много по-близо до сушата, отколкото предполагах — около четири-пет мили.
За първи път от тръгването си аз спуснах във водата подвижните си килове, за да поема вятъра странично и да обходя заливаните с бяла пяна скали в най-северната им точка.
Щом преминах северния край, почнах да сигнализирам с хелиографа към стопанствата и захарните работилници по брега. Тук морските вълни не се разбиват, а се търкалят към внушителен прибой. Внезапно, докато плавах на около половин миля от този северен бряг, изпитах жестоко притеснение. Забелязах една лодка с четирима мъже, която правеше отчаяни усилия съвсем близо до сушата. Дали не ме бяха видели и тръгнали въпреки бурното море, за да ми помогнат? Ужас! Една гигантска вълна грабна лодката и когато тя се появи отново, петимата мъже бяха изчезнали. Бях ужасен! Нима тези мъже са помислили, че съм в опасност и аз щях да стана причина да се издавят хора. Приближих се колкото можах по-бързо. Достигайки на един човешки глас разстояние, установих с изненада, че това са негри, които изобщо не ме бяха видели. Това бяха чисто и просто рибари, принудени да се сражават всеки ден с това бясно море и да рискуват живота си.
Носейки се над кристално бистрите води, щом забележеха някой едър морски таралеж, те се гмурваха и в най-високите вълни, рискувайки да бъдат изхвърлени на двеста метра по-далече, върху пясъка на брега. Именно там, на триста метра от брега, реших да изляза и аз. Почти три часа употребих, за да измина това разстояние.
Маневрата беше убийствена за един тъй изтощен човек като мен. Като всички прагове в Африка и Антилите, вълните не се разбиваха с еднаква сила, а на периоди — възходящ, следван от низходящ, строго определен период, различен за всеки тип прибой. Най-опасната е седмата или шестнайсетата вълна и те трябва да се избягват на всяка цена. В случая имах периодичност от седем вълни. Духаше страничен вятър, Обърнах лодката с кърмата към плажа. Щом се зададеше третата вълна, аз се обръщах с нос към брега, за да печеля разстояние, а при петата пак загърбвах сушата, за да посрещна челно ужасния гръм на седмата, която ме връхлиташе. Така лека-полека се приближих към брега и всеки път се извивах срещу седмата вълна, която ставаше все по-застрашителна. Рибарите, които ме бяха забелязали, не бяха разбрали още, че имаше нещо странно в моята поява. Скоро три лодки ме заобиколиха и на някакъв невероятен английски ние завързахме разговор. Три негърчета се прехвърлиха на борда на „Еретик“ — за пръв път в Атлантика аз имах екипаж! В същност хлапетата доста ми попречиха. Тършуваха навсякъде, пребъркаха всичко, плячкосваха каквото им падне.
„Еретик“ се люшка все още на двайсетина метра от жълтия плаж, който бе започнал да почернява от притока на стеклите се любопитни люде. Рибарите ме съветваха да изчакам отлива, за да стигна до брега — твърдяха, че вълните щели уж да намалеят. В действителност те държаха да изследват основно всичкия ми багаж, преди и крайбрежните жители да са се включили в акцията. Желанието да стъпя на земя, да усетя мириса й, топлия й пясък се надигаше неудържимо в мен. Тъй като познавах добре лодката си, виждах, че може спокойно да устои на крайбрежните вълни, а и ми досади бездействието на новия ми екипаж, аз се хвърлих във водата, преплувах тези последни двайсетина метра, теглейки за котвата „Еретик“. Подпомогнат най на края от стотици доброволци, аз се добрах до брега. Той беше подвижен и неустойчив, но беше земя все пак и радостта ми беше тъй голяма, че премахна всичките мъки, които ми причиняваше гладът.