Сиг се плесна по челото. Макар и да бе увещавала майка си многократно, тя не се бе съгласила да вложи пари в акции или облигации.
— Социалната ти осигуровка е шестстотин шейсет и три долара на месец — каза Сиг. — Пенсията на татко е… колко? Триста? Четиристотин?
— Триста и осемдесет, но без данъци.
Брус закри очите си с длани. Шарън извърна лице. Единствено Сиг, както винаги, трябваше да продължи неуморно.
— Страхотно. Значи разполагаш с по-малко от хиляда на месец и искаш да живееш в Ню Йорк, който е най-скъпия град в света.
— Не, Сиг, мисля, че Хонконг и Токио сега са малко по-скъпи — поправи я Шарън.
— Да, Шарън, но мама не възнамерява да живее в Хонконг или Токио — каза Сиг през зъби.
— Мечтая си за това — изсумтя Брус под нос.
— Чух те, Брус — сопна се майка му. — Сюзън, хиляда долара все още са много пари. Освен това имам и някакви спестявания — повтори тя.
Сиг поклати глава горчиво. Ако навремето майка й се бе съгласила да вложи малко пари в акции, сега щеше да има два пъти по-голям доход. Само че не.
— Майко, просто не разбираш. Знаеш ли колко е наемът на малко ателие тук? На много малко ателие?
— Не съм чак толкова изостанала, Сюзън. Ако трябва, готова съм да плащам дори четиристотин и петдесет.
Брус се изсмя.
— Мамо, в центъра местата за паркиране вървят по четиристотин — каза той.
— Не говори нелепости — изсумтя Филис и остави чашата с чай. Тод им го бе сервирал и дискретно се бе оттеглил в другата стая. — Може да съм стара, но не съм идиотка. — Поклати глава. — Четиристотин за място за паркиране? Мислиш, че падам от небето ли?
— Не. Ти идваш от планетата на възрастните граждани. Вярваш, че ако влезеш в ресторанта по-рано, ще ти направят отстъпка и че някой е готов да намали билета ти за кино. Сега обаче ти се налага да заживееш в наистина непознато място… сред хората на планетата Земя.
— По-лошо е от това… сред нюйоркчани от Манхатън — каза Сиг и подаде на майка си сгънат вестник. — В Манхатън няма отстъпки за възрастни хора. Не можеш да ходиш на кино за по-малко пари, освен през деня, когато билетите струват четири и петдесет.
— Четири и петдесет? — възкликна Филис. — Във Флорида плащаме по три долара. А колко струва редовният билет?
— Осем и петдесет.
— Може би ще ми кажеш, че обиколният билет за метрото струва долар.
Брус погледна към тавана.
— Пътуването между две спирки струва един и петдесет, мамо. И това е, ако не те ограбят.
— Освен това нямаме специални наеми за възрастни. Чети и плачи — каза Сиг и посочи вестника. — Отбелязах някои от най-евтините апартаменти.
Докато Филис прелистваше вестника, се възцари тишина. След малко тя вдигна поглед към децата си.
— В такъв случай ще живея в Куинс. Манхатън беше първи вариант. Куинс е хубав квартал и с метрото се стига съвсем бързо. — Замълча.
Сиг, подготвена, подаде на майка си друг вестник с подчертани обяви.
— Куинс — каза тя доволно.
Филис още веднъж си даде сметка, че никога не й е било лесно да обича дъщеря си. Прегледа обявите една след друга, после захвърли вестника.
— Добре. В такъв случай ще си намеря някаква работа.
Безмълвно, Сиг й подаде още един вестник, но в този нямаше подчертани обяви.
— Висшисти с отлични дипломи изкарват колкото за хляб като миячи на чинии по закусвалните, мамо — обясни Сиг. — Хлапета с магистърски титли работят колкото да си купят по едни маратонки. Точно каква работа имаш предвид?
Потресена, макар и твърде храбра, за да го признае, Филис стана, оправи полата си и се опита да си придаде безразличен вид.
— Слушай, ще измисля нещо. Просто ми помогнете да занеса нещата си в хотел „Челси“, а после ще видим. Все някаква възможност ще се прояви.
— Проявяват се снимките, мамо. Възможностите си осигуряваш сам.
— Така или иначе, не можеш да отседнеш в „Челси“ — отбеляза Брус. — Първо, не можеш да си го позволиш, а второ, за една възрастна дама не е безопасно.
— Аз не съм възрастна дама — пролая Филис. — Може да съм възрастна жена, възрастна госпожа, възрастна бабичка и каквото искаш, но не съм възрастна дама и, по дяволите, не забравяй това.
— Грешка на езика — извини се Брус и посегна към цигарите си.